Събития

Галерия Харта, София, ул. „Врабча“ 12
1-15 септември 2023 г.

Откриване: 1 септември, 18:00 ч.

През 1993 г. се появяват първите живопистни платна на Венцислав Занков от серията „Без невинност“. През 2023 г. те попадат в частна колекция.Идеята да бъдат показани пред публика на пръв поглед звучи приятно, дори и само заради вече утвърденото им място в историята на  изкуството у нас. Обаче се оказва, че само един поглед върху тях е достатъчен, за да се осъзнае, че Занков е страшно (и в буквалния смисъл) релевантен на днешното време. В четирите фрагмента от изложбата „Без невинност“ от 1995 г. изпълзяват истории за национализъм, екстремна бедност, девалвация на естетически номинали, ксенофобия и безнадеждност.  

Интересно е, че 90-те, заедно с мутробарок и попфолк, успяват да генерират и първото адекватно на световните процеси наше изкуство. Същевременно художествената общност се разцепва на две части, като съвременно ориентираният фланг като че ли отстъпва правата над живописта. Така Занков се оказва един от малкото, които изнасят актуално съдържание на платно. И става разпознаваем и за широката аудитория, дозирайки ловко нивата на искреност и провокация. От сегашна дистанция изглежда невероятно как по онова време все още има предавания за изкуство по телевизията и критика във вестниците. Богатият архив на художника документира, че той е навсякъде в медиите, като заедно с това получава подкрепящи рецензии и от почти всеки от гилдията на професионалните изкуствоведи.

Дизайнът на репутацията е част от художествената стратегия и от позицията, че не търговците, а само създаващите хора имат право арогантно да претендират, че са богове. През 90-те няма как иначе да се моделира погледа на прогресивно обедняващата (и откъм естетически вкус) масова публика. Интерпретирайки автопортрета със заглавие „Тук съм“ от 1993 г. Мария Василева пише: „Аналогията с „Дойдох да ви спася“ не е далечна.“ Ако направим връзка със заглавието на изложбата, можем да прочетем още „ето ме, не съм емигрирал“. Защото за тези, които не го познават, представеният образ е на средностатистически поданик на България. Подчертаната невинност в погледа веднага резонира към детския ръкописен почерк.

Същият почерк се появява на няколко места в този живописен цикъл, и в различни смислови конфигурации с образите. И става още по-сложно и да се преразказва еднозначно. В датиращата от 1993 г. „Вкус на рай“ Занков пише с розов спрей, традиционно средство на уличните вандали. Изстрелян върху старателно живописваната бяла драперия, сълзливият възрожденски цитат от Цветан Радославов е в състояние да активизира реакциите на абсолютно всички слоеве на зрителската маса. В звучаща като пънк парче рецензия, Свилен Стефанов вижда в изложбата съпротива срещу „надигащия се плебейски „патриотизъм“ – проповядван от „интелектуалци“, на които мястото им отдавна трябва да е в затвора за разпространение на нацистка идеология.“
И все пак тя е болезнено красива, и е ужасно трудно да се преглътне, че трябва да бъде изтъргувана – нямам предвид картината, а това на което е метафора.  
 
Натрапчив елемент в изложбата „Без невинност“, както и в други работи на Занков от този период, е деформацията на художественото разбиране на идеята за „красивото“. То се приравнява с „привлекателното“ въз основа на непосредствения опит от желанието за потребление на стоки или телесните желания – „естетика на разочарованието“, както би казал Филип Зидаров. „Забранено за чужденци“ от 1993 г. е брандирана с логото на местна агенция за манекенки и маркирана отново с розовия спрей. В едно автоинтервю художникът разказва за дядо си – скулптор и баба си – прима балерина, и за оригинален пастел на Дега, който са имали. „В смътните ми спомени от ранното ми детство витаят неясни силуети на балерини, висящи по стените.“ Избледняващи спомени за време на невинност.  

В картината „Избледняващи спомени“ от 1994 дори самата композицията говори за това как гримираната хубост на прехода отвръща лице от сантименталната поезия на Дебелянов от учебниците. Ако епохата на социализма е цензурирала еротиката в изкуството, високото изкуство през 90-те години се надсмива над сантименталното, идеализираното и всички видими белези на стария занаят. По образование Занков е скулптор и първите му картини са недокоснати от тежката ръка на академичната живопис. Образите идват директно от снимки в модни списания и от реклами. Известно време преди това живописта тук също се е позовавала на фотография с претенцията, че така отразява вярно реалността, но всъщност за да манипулира. През 1995 г. Борис Данаилов пише, че, Занков е „далеч от изискванията на нормативната естетика, която все още тегне над българското изкуство. Без изобразяване на размахани юмруци и нискочели „гробокопачи“, без доскоро задължителните позовавания на съмнителни героични традиции, Венцислав Занков е твърде актуален…“. Наистина, през 1995 г. изглежда, че демокрацията е тук и преходът уж вече тече, но промяната засяга само повърхността – снимката източник от пропагандна е станала рекламна.





Текст: Даниела Радева