Новини

Последният ученик на Лучано Павароти и днес вече тенор със световно признание, израснал в Школата Кабаиванска, ни каза преди седмица: „Райна е най-смелият човек и артист, който е бил до мен“. Това е Андреа Каре, когото представихме в две поредни срещи от предаването „Оперните таланти от Школата Кабаиванска“ на Класик ФМ радио и Нов български университет. Сега той се подготвя за важни участия във Франция – за ролята си на Дон Карлос от едноименната опера на Верди, чийто спектакли започват от утре (17 юни) в Страсбург, а по-късно през лятото (26 юли) ще пее заедно със Соня Йончева в концертна версия на рядко изпълняваната творба „Ирис“ от Маскани в Монпелие, партията на Осака. „Пей с гласа си, не се притеснявай!“– е един от простите съвети на Райна Кабаиванска, които италианският тенор си спомня често преди представление, защото с малко думи е казано много. Андреа Каре пази невероятен спомен и от Юбилейния благотворителен концерт по случай 80-годишнината на Райна Кабаиванска в София от 18 декември 2014 г., организиран от НБУ: „С право, това е най-малкото, което Райна заслужава за всичко, което е направила и дала! Мисля, че беше огромно задоволство да се види този концерт, организиран по този начин и с такова внимание… След всичко, което Райна ни е дала, за мен е гордост да съм част от артистичното й семейство, да бъда на сцената с нея и да чувствам съпричастната публика“. Според Андреа Каре светът на операта е „свят, който стимулира“ в интелектуално и емоционално отношение, „усилие, което се отразява добре на човешкия мозък“. А Райна Кабаиванска е „точният човек, срещнат в точния момент“, когато трябва да проявиш „интелигентност и да се качиш на влака, който минава – защото за мен този влак беше Райна! Мисля, че тя би трябвало да бъде още по-известна, защото в днешно време проблемът с медиите е, че губят време за незначителни неща и безполезни новини… И има една обща тенденция - да се елиминира културата. Има обаче хора, като Райна, които заслужават много повече пространство…, защото изкуството носи резултат, и както казва Райна, то е „храна за душата“ – убеден е Андреа Каре. Болната тема на съвременния свят, според него, е във все по-лицемерното и дори пренебрежително отношение към изкуството: „Безполезно е да се говори, че изкуството струва много и че трябва да се орязва, защото е скъпо. Не е истина, защото всъщност изкуството произвежда! Не виждам смисъл, когато ни предлагат долнопробни програми, лоши филми, комедийки и подобни неща. Имаме голяма нужда да допринасяме на художествено и културно ниво – говоря за операта, но може да се говори и за живописта, за скулптурата, защото има страшно много какво да се даде. И аз се надявам, че в годините някой ще си даде сметка за това“.

Юра Трошанова: Как се подготвяте за един спектакъл и до колко държите на ролята на целия екип: режисьора, диригента и останалите Ви колеги - певци?

Андреа Каре: Да. Подготовката: зависи за каква подготовка говорим, защото има различни нейни фази. Например сега в Страсбург репетирам Дон Карлос, а представленията ще бъдат от средата до края на юни. Затова съм тук от началото на май и вече репетираме и се подготвяме. Очевидно това е един подготвителен етап, в който се запознаваме с режисурата, измисляме сценичните движения, опитваме се да интерпретираме режисьорската идея, опознаваме диригента и неговите идеи. Като цяло е етап на изграждане. Макар че съм пял Дон Карлос много пъти, при всички положения това е друг свят, защото има други артисти, други са динамиките, има други идеи. И следователно всичко трябва отново да се сглоби. Това е един първи етап, дори може да се каже втори, защо първият етап е, когато всеки разучава или преговаря операта. Това всеки го прави самостоятелно, вкъщи с пианист или дори само мислено, като преглежда партитурата. Работата трябва да бъде постоянна. След това идва този втори етап, който се състои именно в репетиции особено при нови продукции, нова режисура, нова подготовка. Накрая идва финалният етап, който касае обикновено артиста, защото на този етап си сам, а деня преди представлението… зависи… слушал съм колеги, които са много свободни, нямат проблеми… Аз съм много методичен, имам нужда, как да кажа, от собствен метод, от режим и следователно трябва да спя 8 часа, трябва да се събудя в съответния час, примерно 8 часа преди представлението трябва да съм станал. Трябва да спя поне 9 часа, но не повече от 11. После очевидно предишния ден не пия и не ям неща, които могат да дразнят храносмилането. Не пия, имам предвид, че не пия алкохол, не вода, разбира се. После има серия физически упражнения и много внимателно разгряване на гласа, за да се опитам да стигна до представлението, не казвам, напълно спокоен, но да бъда със съзнанието, че съм направил възможното, за да постигна максимум. Зная, че има колеги, които водят много лесен живот, имат предразположение, могат да правят каквото си искат: пият предишната вечер, говорят много, което не се отразява добре. Това обаче за мен е много важно, наистина да внимавам с всичко, което правя, защото имам много хубав глас, но и много деликатен. Следователно, от една страна, е истински късмет, но трябва и много да се внимава. Трябва наистина да подготвя всичко много внимателно и да пристигна отпочинал и спокоен и зареден за представлението.

Юра Трошанова: През 2014 г., участвахте в Юбилейния благотворителен концерт по случай годишнината на Райна Кабаиванска в София. Какво остана в спомените Ви от вечерта на 18 декември – вълнение, отговорност, реакцията на българската публика или чувството на гордост, че принадлежите към Школата Кабаиванска? Какъв е Вашият спомен?

Андреа Каре: Споменът е прекрасен, защото очевидно знаех, че Георги Текев подготвя голямо събитие, но не можех да си представя, че е толкова добре организирано и толкова мащабно. С право това е най-малкото, което Райна заслужава за всичко, което е направила и дала. Радостен съм, че видях цялата тази публика да участва. Освен това мисля, че тя е вече българка-италианка и следователно мисля, че както италианците, така и българите би трябвало да бъдат наистина признателни за всичко, което е направила. Смятам, че би трябвало да бъде още по-известна, защото в днешно време проблемът с медиите е, че се губи време за незначителни неща и безполезни новини. Говоря за новините по телевизията, за много списания и вестници, губи се ужасно много време за новини, впечатления за хора, които нищо не струват, но правят новината. Но мисля, че вина има малко цялата организация на нашите политици. Има една обща тенденция да се елиминира културата. Има обаче хора, артисти, като Райна, които заслужават много повече пространство. А това би направило добро не само на артиста, защото е приятно…как да кажа, да те споменават. Ще бъде обаче добре за хората, за обикновените хора, защото би вдъхновило много младежи, би вдъхновило нови артисти и би предизвикало диалог за нещо резултатно, защото изкуството носи резултат, както казва Райна, то е „храна за душата“. Безполезно е да се говори, че изкуството струва много, трябва да се орязва, защото струва много. Не е истина, защото всъщност изкуството произвежда. Достатъчно е да се помисли за броя на абонаментите. Днес в Италия много театри се намират в лошо положение, защото имат дългове, обаче дори футболните държави нямат толкова абонаменти. Това са действителните факти. Това означава, че публиката на операта и на театъра е една по-вярна публика. А това се случва без съдействието на медиите, защото не се рекламира. Достатъчно е да си спомним, че преди оперите се излъчваха в ранната вечер по основните канали на телевизията. Сега се създадоха отделни канали и трябва да се плаща допълнително, за да се гледа опера. Не виждам смисъл, когато ни предлагат долнопробни програми, лоши филми, комедийки и подобни неща. Имаме голяма нужда да допринасяме на художествено и културно ниво. Говоря за операта, но може да се говори и за живописта, за скулптурата… има страшно много какво да се даде. Следователно, аз се надявам, че в годините някой ще си даде сметка за това, ще се направят усилия, за да се тласне публиката отново да се пристрасти, защото е истина и мнозина го мислят, че операта е форма на изкуство, което е на път да изчезне, защото иска много време, защото вече сме свикнали с телевизията, тоест да кажем със сдъвканата храна, тоест това са вече готови идеи, опаковани, поставени там и пристигат направо до мозъка ни и не е нужно никакво усилие, за да се възприемат. Докато светът на операта е свят, който стимулира, не само отваряне на емоционалните канали на индивида, но и на интелектуалните, защото, за да се подготвиш за опера, не можеш да отидеш в театъра без да си слушал поне веднъж оперно произведение, без да знаеш сюжета, без да познаваш либретото. Това малко усилие, което се прави, за да се гледа опера, е всъщност вътрешно и интелектуално развитие. Това е усилие, което се отразява добре на човешкия мозък. А аз, от своя страна, се опитвам по всякакъв начин да рекламирам операта, включително със средствата, които съществуват днес, като социалните мрежи, фейсбук, туитър, инстаграм. Изисква много време, много енергия, обаче смятам, че трябва да присъстваме, за да рекламираме максимално това, което правим. Но не като самоцелна реклама за мен самия, колкото за да привличаме публиката, за да направим хората съпричастни към факта, че всичко още е живо и че зад всичко стои огромен труд, който не се вижда. И е много по-истински труд от този, който се вижда по телевизията и в други реалности. Затова мисля, че беше огромно задоволство да се види този концерт, организиран по такъв начин, с такова внимание, така добре направен включително и по отношение на заснемането. Не зная доколко е показван по телевизията, но мисля, че беше паметна вечер, която трябва да се помни, да се пази в паметта и аз съм горд, че бях част от това събитие както заради значимостта му, така и защото не можех да отсъствам от толкова важно мероприятие след всичко, което Райна ни е дала. За мен е гордост да съм част от артистичното й семейство, гордост беше още веднъж да бъда на сцената с нея, а беше голяма емоция да я чуя да пее, да чувствам съпричастната публика. Помня още излизането за финалния поздрав “Nessun dorma”, а след като тя пя, ние учениците й си сдържахме сълзите, защото наистина беше много вълнуващ момент. Усещаше се любовта на публиката към нея, което е нещо справедливо и би трябвало да е още по-голяма.

Юра Трошанова: През август навършвате 35 години. Това е възрастта, за която условно се счита, че е горната граница при младите музиканти. Сега, когато вече навлизате в един по-зрял период, какви са най-устойчивите убеждения за Вашата професия?

Андреа Каре: И убежденията не са особено много, защото става дума са малко особен свят. Човек трябва да се научи да се движи в него. Това, в което съм сигурен днес, а започвам да имам и ученици и майсторски класове, е също много важно. Дадох си сметка колко важно е преподаването и колко е важно не само за ученика, но и за учителя, особено за преподавателя с кариера. Защото стимулираш знания, които евентуално си позабравил или, как да кажа, си сложил встрани и изоставил временно, а се отразява добре да се припомнят. Това, в което съм сигурен, че става дума за толкова особена кариера, защото има нужда от много елементи, за да можеш да я осъществиш. Не е достатъчен хубавият глас, дарбата, не стига талантът. Необходима е интелигентност, а днес трябват още много други характеристики, защото светът е станал много естетичен. Следователно, ако нямаш късмета да имаш хубаво сценично физическо присъствие, трябва да се постараеш да си го изградиш или да го компенсираш с други много силни качества. Улавям едно убеждение през последните години: виждам колеги, младежи на моята възраст, които имат прекрасни качества и не успяват да изплуват. Има вина и заслуги, обаче няма съмнение, че трябва да срещнеш точните хора в точния момент, да проявиш интелигентността да се качиш на влака, който минава. Защото за мен този влак бе именно Райна. Аз съм сто процента сигурен, че ако не я бях срещнал, вероятно щях да сменя занаята, защото щях да завърша консерваторията и никой нямаше да ме представи във важните среди, нямаше да мога да се докосна до операта. Включително защото идвах от скромно семейство, а от финансова гледна точка светът на операта е много труден, защото изисква финансови усилия и големи инвестиции. А ако нямаш тези пари от страна на семейството, на практика е невъзможно да направиш кариера. Вълшебството на Райна бе и това, че разбра семейното ми състояние, както прави с много млади, и че ми помогна, без да ми иска пари, напротив като ми правеше реклама, като ми осигуряваше концерти, като ми даваше стипендии. Следователно аз виждах много хора, които започват кариера, или по-скоро обучение, а след това в един момент зарязват всичко, защото нямат средства да продължат. Това е първата крачка: да имаш късмета да срещнеш точния човек. В същото време, като отчитам опита си, казвам, че не е достатъчен късметът, трябва и интелигентност да се разбере, че става дума за важна възможност. Затова когато аз бях пред избора дали да отида на конкурса в Сполето, преподавателката ми от консерваторията не искаше да ходя, защото казваше, че няма никаква полза да се явяваш на конкурси. А аз чувствах, че това е важна среща за моя живот, за моята кариера. И затова го направих срещу волята й и срещу волята на много други преподаватели от консерваторията, при това с риск, защото ми казваха „Ако отидеш, ние няма да те подкрепим“. Дори ме бяха заплашили да ме изхвърлят от консерваторията – нещо, което се оказа после невъзможно, защото противоречи на правилниците на института. Във всеки случай за едно момче на 23 години беше доста голяма заплаха. А междувременно състудентите ми казваха: „Ти си луд! Ти сякаш си проваляш следването! Защо разваляш всичко след три години обучение?“. А родителите ми също казваха: „Сигурен ли си, как можеш да искаш да направиш подобно нещо.“ Но аз усещах привличането. Не знаех, че ще се запозная с Райна. Дори да си призная невежеството: по онова време не знаех дори коя е Райна Кабаиванска, защото идвах от семейство, което не познаваше операта. Тепърва започвах да слушам опера. Следователно започнах директно с тенорите, като се концентрирах върху имената от теноровия репертоар. Не познавах още всички имена и още не си давах сметка каква голяма певица ще срещна. Обаче чувствах, че трябва да отида в Сполето в онзи момент. Макар че в Сполето отидох без да съм готов, защото бях още зелен, с техниката, с гласа, с всичко. Обаче тя и другите членове на комисията в Сполето бяха чули, че има нещо специално в мен. Наградиха ме на конкурса, а да уча с Райна това беше ключът за първите ми важни стъпки, защото после другите дойдоха много просто. Но ако бях останал в консерваторията, без да рискувам нищо, щях да съм като състудентите си от консерваторията, които понастоящем всичките се занимават с други работи, никой не упражнява този занаят. Следователно това е сигурно, че трябва късмет и интелигентност да се разбере, че късметът пристига и трябва да се улови.

Юра Трошанова: И е важно да проявим смелост да правим решителните стъпки.

Андреа Каре: Да, да, на италиански се казва: „Който рискува печели, а смисълът е, че ако не рискуваш, не получаваш“.

Юра Трошанова: И в българския език има подобни пословици, поговорки.

Андреа Каре: Макар че съм много предпазлив, много логичен човек, пресметлив, все пак не може да се отрича важността да се правят крачки, да се нарушава равновесието. Не зная кой го беше казал, че, когато се прави крачка напред, за миг се губи равновесие, но когато сме я направили, си даваме сметка колко опасно е било да останем с тази крачка назад. Така че беше симпатична ситуация, която наистина ни кара да разберем какво всеки трябва да прави в живота: да се опитва да се движи и да усеща това, което се движи около него и да се адаптира.

Юра Трошанова: Благодарим Ви за интервюто и Ви пожелаваме още много успехи!

Андреа Каре: Хиляди благодарности! Бяхте много мила. И да се надяваме да се видим скоро, за да отпразнуваме още един юбилей на Райна!