Новини

Днес, на Лятната сцена на НБУ, се състоя първата от над година и половина Церемония по дипломиране на Нов български университет.

В навечерието на 30-годишнината от създаването на Университета, дипломанти от различни бакалавърски и магистърски програми получиха дипломите си на тържественото събитие.

Начало на церемонията даде академичното слово на Декана на Факултета за базово образование – гл. ас. д-р Георги Гочев, на тема „Промени и страхове“:

Уважаеми г-н Ректор,
Уважаеми колеги декани,
Уважаеми студенти,
Уважаеми родители,

Поласкан съм от поканата да произнеса това академично слово и бързам да уточня, че тя се дължи най-вече на факта, че съм единственият декан тук, който няма да има честта да връчи дипломи на студентите си, тъй като ръководеният от мен факултет включва студентите от първи и втори курс. Затова и се надявам да не пропусна шанса да ви кажа днес нещо смислено – още повече, че това ще е всъщност последната ви, макар и кратка, лекция в университета.

Темата, по която реших да говоря – промените и страховете, се появи някак естествено заради всичко, което се случва около нас. Поредната вълна на коронавирус и евентуалните нови ограничения, политическата криза, войната в Афганистан и т.н. Всички сте видели по телевизията кадрите на задръстеното с хора летище на Кабул, кадрите на хора, които тичат, за да се качат в самолет, на жени, които предават бебетата си на чуждестранни войници, за да ги спасят. Гледаме тези кадри и те са най-отпред в новините не защото сме пряко свързани със ставащото в Афганистан, а защото проектираме страховете си в тези кадри.

В момента ние – не само българите, но и европейците изобщо, сме най-вече общество, което се страхува за бъдещето си. Ако трябва да кажа какъв е съвременният европеец, какъв е съвременният западен човек, то бих казал, колкото и да ми е тъжно, че той вече не е homo sapiens (учещият човек; човекът, който рационализира света чрез науката) и homo habilis (човекът, който покорява света с технологиите си), нито е homo ludens (забавляващият се човек, артистът, откривателят), а е homo timens, страхуващият се човек.

Та докато гледах кадрите от летището в Кабул, си припомних два антични текста, които ни съветват как да живеем със страховете си. Има едно изречение в дневника на император Марк Аврелий „Към себе си“ – едно много смущаващо изречение-цитат от философа Епиктет, което гласи: „Винаги когато галиш детето си, си казвай наум: утре може да умре“.

Както казах, смущаващо изречение, с което, разбира се, Марк Аврелий не препоръчва да обичаме по-малко децата си, а да държим в съзнанието си жива мисълта, че във всеки един момент можем да изгубим най-скъпото, което имаме. За това изречение се сетих, когато гледах кадъра с жената, която дава детето си на американския войник.

Другата история е за римлянин, чийто град бил превзет от варварите. Градът горял, варварите грабели, едни граждани залоствали къщите си, други гледали как да си спасят имуществото и пр. Героят на нашата история обаче спокойно излязъл и преди да тръгне към неизвестността, оставил вратата на къщата отворена. И когато един го приближил и го запитал не го ли е грижа за богатството му – бил богат човек, той отговорил кратко: Omnia mea mecum porto. „Всичко мое го нося със себе си.“

Харесвам повече тази втора история, този втори съвет, който ни казва: гледайте нещата, без които не можете, нещата, които цените, нещата, които обичате, да са такива, които не могат да бъдат унищожени нито от пожар, нито от наводнение, нито от варвари. Такива, които можете да вземете навсякъде със себе си.

На въпроса коя книга би взел на самотен остров, нашият римлянин би отговорил: нито една, защото нося цялото ми необходимо знание в себе си.

С тези примери искам да насоча вниманието ви към следното. Много пъти сте чували, че образованието служи за това да имаш професия, за това да си осигуриш по-добър живот, за това да планираш бъдещето. Това твърдение не е невярно, но то почива на възгледа, че човекът е господар на света и времето, който възглед, както виждате, бива постоянно опровергаван от случващото се около нас. Ами ако човекът не е никакъв господар на света, ако само си въобразяваме, че можем да планираме бъдещето – тогава за какво ни служи образованието?

Отговорът е: служи ни в беда. Служи ни като онзи вътрешен багаж, който никакъв огън, вода или варвари не може да унищожи. Служи ни да си стъпим на краката, да се защитим, да вземем правилно решение в трудна ситуация, да извадим себе си и света си от криза.

Ще ви споделя едно наблюдение. В България повече от 50 процента от студентите избират да учат тези три специалности: право, психология и дизайн. Право, психология и дизайн.

Но защо тези три?

Разбира се, поради солидарност с родителите, поради очаквания за високи доходи, поради мода. Имам обаче и едно лично мое обяснение, което нескромно съм си нарекъл „теорията на трите кризи“.

Ако се ослушате около вас, ще чуете или поотделно или заедно едно от тези три изречения. Първо, че в България няма справедливост. Второ, че българите сме най-нещастният народ. Трето, че улиците, къщите, блоковете в България са изключително грозни. Няма да коментирам дали тези изречения са верни, но те се чуват навсякъде.

Ето ви три кризи, в които нямаме съмнение, че се намираме: криза на справедливостта, криза на щастието, криза на красотата.

И младият човек, човекът между 18 и 20, какъвто и да е, се спуска да лекува тези кризи. Можем да сме всякакви, но сме и състрадателни и поради това искаме – къде съзнателно, къде не, да излекуваме средата, в която живеем. Това е моето обяснение за големия наплив към тези три специалности – кризата на справедливостта, кризата на щастието и кризата на красотата около нас, които кризи младият човек се спуска да лекува чрез своето образование.

Вие сега завършвате и ви желая от сърце – не само на правистите, психолозите и дизайнерите сред вас, но на всички, – да направите България по-справедлива, по-щастлива и по-хубава.

Започнах с история за война и ще завърша с история за война.

През 40-те години на ΧΧ в. един австро-унгарски евреин на име Авраам Валд емигрира в САЩ, за да се превърне в Ейбрахъм Уолд. Валд или Уолд е гений математик, който намира работа в бюрото по статистика към американската армия.

И ето каква задача получава той един ден. Военните самолети трябва да имат брони, които да ги защитават от вражеските изстрели. Проблемът е, че бронята тежи много и ако самолетът е целият опасан с брони, няма да лети. Без броня пък би бил лесно уязвим. Валд трябва да изчисли точно колко броня трябва да се сложи и къде, така че самолетът хем да лети, хем да бъде защитен. За целта са му предоставени самолети, целите надупчени от вражески куршуми.

Валд обаче изненадва всички. Брони, казва той, трябва да се сложат не там, където има дупки от куршуми, а там, където няма. „Ама как така?!“, попитали военните. „Защо да слагаме брони там, където очевидно няма дупки?“ „Няма дупки, защото няма самолети, казал Валд, – тези самолети просто не са се върнали, докато улучените на други места очевидно са можели да долетят обратно“.

С тази история, мисля, трябва да започва и да завършва всеки един курс в университета, защото тя по отличен начин демонстрира какво представлява знанието. Знанието е да знаеш кое е най-уязвимото ти място! Знанието не е да конструираш самолет, а да му помогнеш да лети в буря и под обстрел!

Завършвам с пожелания.

Не се правете на смели и непукисти, ами се опитвайте да познавате страховете си и да живеете с тях, да ги използвате!

Познавайте местата, на които сте най-уязвими!

Трупайте не само външен, но най-вече вътрешен багаж! Вътрешни ценности заедно с външните!

Направете живота си и този на обществото, в което живеете, по-справедлив, по-щастлив и по-красив!

След академичното слово на д-р Гочев на сцената, за връчване на дипломите на отличните студенти, излезе Ректорът на Нов български университет – проф. Пламен Дойнов, д.н.:

Уважаеми членове на Настоятелството на Нов български университет,
Уважаеми членове на Академичния съвет,
Скъпи студенти,
Позволете ми да кажа само няколко изречения, защото прекрасното слово беше на доктор Гочев и дори Ви моля за още едни аплодисменти към него.

Но преди каквото и да кажа, аз искам да благодаря на едни други хора, които са тук.

Скъпи студенти, няма да благодаря на Вас!

На вас сме Ви благодарили всеки ден и надявам се сте го чували това, или сте го усещали.

Но моите искрени и дълбоки благодарности на Вашите родители – аплодисменти за тях.
Защото визията за образованието я изграждаме всички ние в нашето семейство.

Понякога се съпротивляваме на желанията на нашите родители и учим това, което те не искат, но дори тогава сме заедно с тях.

А сега трябва да връча дипломите на отличниците.

Чудя се защо Ректорът трябва да връчва дипломите на отличниците. Ласкателният отговор е – защото и той е бил отличник. Но не е само това. Защото отличниците са най-светлата, най-ярката марка на Нов български университет – никога няма да Ви забравим.

И последни две изречения.

Чухте доста думи за кризите – във всякакви такива кризи – това е печалната истина – всички ние ще изпадаме в живота си. Най-тежките кризи, разбира се, ще бъдат екзистенциалните кризи. Но знаете ли – аз съм сигурен, че годините, които сте прекарали, в които сте били в Нов български университет, ще бъдат винаги Ваше упование и ще Ви помагат в преодоляването и на екзистенциалните кризи, през които ще преминете, убеден съм.

На добър час!

За връчване на дипломите на останалите студенти – бакалаври и магистри, бе поканен и Декана на Бакалавърски факултет – доц. д-р Кристиян Постаджиян, който приветства академичната общност и гостите на събитието:

Уважаеми членове на Настоятелството,
Уважаеми членове на Академичния съвет,
Скъпи студенти и родители,

За мен наистина е огромно удоволствие, че тази церемония най-накрая се случва. На всички онези млади и будни хора, които днес получават своите дипломи, искам да цитирам една мисъл и тя е, че „Образованието не се завършва – то продължава цял живот.“. Така че най-сърдечно Ви пожелавам да продължавате да подклаждате огъня на любопитството, който искрено се надявам, че сме разпалили в Нов български университет.

На добър час!

Водещ на церемонията беше Петя Петкова – директор на отдел „Вътрешни комуникации“ на НБУ.