facebook

Новини

2644336-copy_678x410_crop_478b24840a
01.10.2022 09:51
Новини

Откриване на академичната година с тържествена церемония и концерт на „Керана и космонавтите“

 

Нов български университет даде начало на академичната 2022/2023 година с истински празник на знанието, мечтите и вдъхновението. Усмихнати и щастливи от завръщането в университета студенти, преподаватели и представители на ръководството и администрацията изпълниха коридорите и градините на университета. Над 2300 първокурсници прекрачиха за първи път прага на НБУ.

 

 

Откриването на академичната година започна с тържествена церемония в Аулата, с изпълнение на университетския хор на химна GAUDEAMUS IGITUR с диригент доц. д-р Георги Петков. Водещ на събитието беше зам.-ректорът по учебната дейност доц. д-р Кристиян Постаджиян:

„Като всяко начало и това е изпълнено с много очаквания и мечти. От всеки един от нас зависи да ги сбъднем и да направим така, че тази година да бъде успешна и вълнуваща за всеки в университетската общност.“

 

 

Ректорът на Нов български университет – проф. Пламен Дойнов, д.н., приветства общността с думите:

„Обикновено встъпителните думи в началото на всяка академична година са насочени към първокурсниците. Към онези, които за първи път пристъпват прага на нашия университет. Тази година обаче има нещо парадоксално, нещо, за което в последните седмица - две все по-често си даваме сметка. Ако искате, можем заедно да изчисляваме. Тези, които ще бъдат четвърти курс тази година започнаха да следват тук през 2019 г. Точно един семестър присъствено обучение. Онези, които са втори и трети курс тази година, помнят присъственото обучение в отделни прозорци от времето. На практика рядко са прекрачвали прага на Нов български университет. Били са в неговите екрани. Онези от вас, които ще бъдат първи курс прекрачват прага на НБУ истински, в реалността. Но си давам сметка, че последните две години, в които са били ученици не им се е налагало често да присъстват в класните стаи. Тази година имаме истински шанс да се върнем към смисъла на онова, което се пее в химна на студентите: „Viva Academia!“ - „Да живее Академията!“, което ще рече да живее реално, да живее тук и сега. Да живее заедно с всички нас, когато се гледаме в очите. Аз искам да пожелая на всички вас - да не преставаме да се гледаме в очите. Искам да направим така, че да постигнем отново онзи поизгубен смисъл на академичното обучение. Защото вие ще се убедите, както се оказа и второкурсници, и третокурсници, а най-вече първокурсниците, колко е хубаво тук. Знаете ли колко е хубаво да си в Нов български университет? Ще се убедите колко е хубаво. И аз ще ви кажа защо е хубаво. Хубаво е, защото тук има страхотни места, пространства. Имаме невероятна библиотека, където, ако искаш да четеш, можеш да прочетеш буквално всичко, от което имаш нужда. Включително и това, от което нямаш нужда. Имаме невероятна галерия, която притежава оригинали на световното изкуство. Ще ги видите и тях. Имаме добър ресторант, няколко кафенета. Имаме най-модерните зали, които съществуват на територията на академична София. Няма по-модерен университет от НБУ. Знам, че звучи рекламно, но ще ви оставя да се убедите в това, че не е просто рекламно изречение. Има и други причини, заради които е хубаво да бъдете тук. Да срещнете отзивчиви, понякога строги, но почти винаги справедливи преподаватели. Има още и още причини. Например тук ще срещнете любовта на живота си, макар, че може един ден да съжалявате за това. Но мигът на тази среща ще бъде толкова силен и запомнящ се, че си струва и разочарованието по-късно. Заради всичко това е хубаво да си студент и да си преподавател в НБУ. Разбира се, тук ще получите и възможно най-качественото образование. Също едно клише. Но какво се съдържа в това? Тук се съдържа нещо едновременно сложно измеримо с различни показатели, за да стане супер качествено образованието. Но има нещо много просто във всичко това - това е желанието на всички тук, на преподаватели, на администрация, на всички, които работят в НБУ, да бъдат отзивчиви със студентите, да бъдат винаги отворени към тях и за тях интересите на студентите да бъдат винаги на първо място. Повярвайте! Няма да оставим нито един студент да се чувства в Нов български университет сякаш не е у дома си. Бъдете у дома си! Идвайте тук, за да се гледаме в очите. Аз ви обещавам, че никога, когато срещна ваш поглед, няма да отвръщам моят. Лично аз имам нужда от вас да ви виждам в аудиториите, да се гледаме в очите, защото знам, че само така няма да се предадем един друг. Обещавам честност и най-доброто образование в България.

На добър час!“

 

 

Приех поканата от ръководството на Нов Български университет да говоря пред вас днес и сега някак трябва да се справя с тази задача. Тя е трудна не защото нямам какво да ви кажа в тези първи вълнуващи часове от новата академична година. А поради факта, че бих искал да кажа много повече, отколкото вие бихте имали желание да чуете.

            Искам да поговорим за нещо, което би имало смисъл за вас днес, но пък да важи и за след година-две-три, нали така? 

            Нека започнем с това, че след година-две-три доста неща ще са различни — вероятно  ще сте с различни обувки, със сигурност с различни чорапи, вашите чувства към нея или към него няма да са същите, най-важното — никой от вас няма да е със същият смартфон, с който е в момента.  Това, което самите вие сте сега няма да бъде същото — ноктите ви, вашата коса, кожа, черния ви дроб, сърцето, стомаха — всичко ще се е променило. А ето нещо още по-интересно: нито една клетка от вашия организъм няма да е същата. До няколко седмици, половината от атомите, които изграждат вашите клетки ще са заменени с други атоми. След 6 месеца две-трети от тях ще са различни, а за около една година вие ще сте напълно (не просто) променени, а под-менени. 100% други.

 

 

 

Без въобще да го съзнавате, вие ще бъдете следващата версия на човекът, който сте сега. И всичко това — докато в личната ви карта е същата снимка, а вашето “аз” е същото. Kакво обаче е “аз”, след като някакви невидими с просто око, но все пак материални частици, които изграждат телата ни живеят, променят се, умират, появяват се нови…?

            Ако нашето материалноаз” е напълно подменено, изглежда че остава някакво безтегловно “аз”? Но от какво се състои то?

            Ето няколко предложения:

            Спомени, знания, въображение (или мечти).

            Да започнем със…

            Знанията? Аз съм забравил около 99% от това, което съм учил в Университета. (Защо тогава съм учил въобще?)

            Спомени? Само се замислете как от цялата информация, която всяка секунда минава през вас след години остават само някакви откъслечни ментални снимки, образи, тук-там думи, фрази някакви, събития, случки… Но тези спомени са толкова незначителни като времетраене, в сравнение с безкрайната върволица от минути, часове и години живяно и изтекло през нас време.

 

 

 

 

И докато към вашите спомени едва ли могат да се добавят нови такива, а към вашите знания можете да добавяте единствено вие самите, аз ще се спра на онази безтегловна част от вашето “аз” — а именно вашето въображение. И по-скоро на онази част от него, която се занимава с мечтите. Искам да обърна внимание колко полезна е била тя за мен, а най-вече колко полезна може да бъде тя за вас, ако я ползвате.

            Има една човешка дейност, която аз наричам мечтаене. И нека това не се бърка с мечтание. Макар и двете да са функции на въображението, аз намирам съществена разлика между тях.

            Мечтанието е психологическо състояние, докато мечтаенето е психологическо действие.

            Мечтанието е пасивно. Мечтаенето е активно.

            Мечтанието е да се отпуснеш по течението на образи и представи.

            Мечтаенето е да гребеш срещу течението на хаотични образи и представи. Към нещо друго.

            Мечтанието е неволно.

            Мечтаенето е волеви акт.

            Мечтаенето е нещото, което като деца всички ние сме упражнявали през цялото време. То ни е отдалечавало от света на възрастните (свят на забрани и ограниченията), но също така е подреждало онзи още непознат свят в такъв, който сме можели да осмислим, то е помирявало “принципа на реалността” (по Фройд) с “принципа на удоволствието”.

            Като възрастни мечтаенето може да ни откъсва от реалността, колкото и рестриктивна да е тя в даден момент и да ни пренася в бъдещето, където всичко, абсолютно всичко е по някакъв странен начин възможно. То може да ни спасява както от оковите на сегашния момент, така и от веригите на миналото.

            Мечтанието може да бъде губене на време.

            Докато мечтаенето може да бъде бърз скок напред във времето, ако щете превю на нещо, което ще последва, прежекция на филмов трейлър по сценарий, който тепърва предстои да се напише, да се заснеме и изграе.

            В годините на соц-а, в които бях орисан да живея, аз активно мечтаех за две неща:

            -           да стана писател;     

            -           да живея в Америка;

И двете пазех в дълбока тайна, защото едното беше срамно да си го помисля (как така точно аз ще стана писател!?), а другото престъпно (беше забранено дори да говориш, че искаш да напуснеш България, а какво остава да го направиш).

            Та, и двете ми се струваха невъзможни от практическа гледна точка, но това не спираше мечтаенето ми.

            И, ако се обърна сега назад осъзнавам, че сякаш най-силно съм мечтаел, когато нещата са изглеждали най-невъзможни. Например, докато две години служих в казармата (което за мен беше горе-долу като да си в наказателна колония, обаче въоръжен) аз съм мечтаел най-упорито. Освен, че четях неистово (и също тайно), там започнах да правя и първи опити да пиша нещо различно от лоша поезия и текстове за пънкарски песни. Защото мечтаенето те подтиква към действие, за разлика от мечтанието, което успива.

            По-късно през студентските ми години с писането нещата потръгнаха. А след като завърших университет и след най-различни перипетии аз все пак успях да отида в Америка, където и заживях. Ето че, мечтаенето дотук някак проработваше.

 

 

 

 

Но праксиса на оцеляването в чужбина успя да измести писането на истории. И ето че само няколко години пребиваване в Америка и аз уж правех всичко каквото трябва, за да оцелявам материално и живеех не зле, но душата ми започна да линее, нещо изсъхваше, на едно от най-красивите места в света живеех, а светът около мен посивяваше. И, разбира се дойде онзи неизбежен момент точно като в американските лоши филми, момент, в който си стигнал едно особено ниско психологическо дъно — останал без доходи и хоризонт, аз едва успявах да издържам семейството си. По това време работех като куриер, разнасях документи за сделки с недвижима собственост навсякъде из Южна Калифорния. И един ден бях пратен в малко пустинно градче да доставя пратка. Направих го. Беше около обяд, в един непоносимо горещ ден, не потрепваха листата на палмите… В съседство до адреса на офиса, до който бях пратен имаше книжарница от голяма верига, в която реших да вляза. Спомням си климатизираната прохлада, рафтовете с книги, тишината… И погледът ми попада на една книга на автор с име Йосип Новакович. Впечатли ме с корицата си, както и със заглавието — „Infidelities”/“Изневери”. Хубаво. Взех я в ръката си, разгърнах я, зачетох — беше сборник с разкази. И в този сух летен ден, усетих влагата в очите си. Разбрах, че Новакович е хърватски писател, който живее и работи в Америка. Но и аз исках да пиша истории, и аз бях от този край на света, а не пишех. Защо? И осъзнах там и тогава, че бях изоставил мечтаенето, просто бях го забравил. И книгата “Изневери” ми подейства едновременно като просветление и като шамар. Аз бях изневерил на самия себе си. Това, което можех, обичах и ми се отдаваше, аз бях загробил и се занимавах с какви ли не неща, които ме бяха докарали до депресия. Трябваше да се измъкна. Трябваше въображение. То е мускул, който също има нужда от тренировки, а аз го бях занемарил.

            Спомням си как точно там и тогава, в това пустинно градче, аз повярвах, че ако се върна към писането, някак си ще се справя с всичко останало. И въображението ми задейства мечтаенето, а мечтаенето задейства писането и изречения започнаха да изпълват тетрадките. Виждате ли, докато мечтанието може да те осъди на цял живот нищоправене, (или в най-добрия случай стихосбирка в бял стих), мечтаенето обикновено подтиква към работа. И аз започнах. Докато шофирах към поредния адрес като куриер, мечтаех. А когато свършех работа пишех. Докато забърсвах чаши в бара мечтаех, а когато нямах клиенти пишех. Докато работех във фотолаборатория и печатах снимки на усмихнати хора мечтаех. После пишех. Мечтаенето, докато работиш нещо, което не харесваш е полезно. И колкото повече не обичаш работата си, толкова по-активно мечтаеш. В мечтаенето ти си актьор, сценарист, режисьор и публика. Едновременно. Твоите когнитивни способности са в абсолютен синхрон, докато вършиш нещо монотонно, неизискващо логика. На работното място. В метрото. Удома.

            Едно от сакралните места за мечтаене за мен е кухненската мивка — в редките случаи, когато мия чинии са ме спохождали най-добрите идеи. Виж, миялната машина е враг на въображението, но пък жена ми е враг на разхищението и настоява да се ползва.

 

 

 

 

 

Под душа е също отлично място за мечтаене. Под струите му са се раждали най-важни решения, финални сцени, резолюции на даден драматичен конфликт... Мисля, че  вдъхновението просто обича течаща вода. Чувал съм, че добри възможности за мечтаене дават гладенето на дрехи и сгъването на дрехи, но твърде рядко съм правил и двете. С две думи, колкото по-монохромна е работата, която работиш, толкова по-цветно е мечтаенето.

            Последно и много важно: Задължителното условие за мечтаене е да нямаш достъп до интернет. Улови ли се в него, мечтаенето загива. Мрежата е архивраг на мечтаенето.

 

Години след срещата ми с книгата на хърватския писател — вече  публикуван и превеждан, включително и на хърватски език — се запознах и със самия Йосип Новакович. Разказах му историята с неговите “Изневери”, благодарих му, говорихме, пихме вино…

            С две думи — в мечтаенето — колкото и странно да звучи има прагматика. То работи.

            -           Работило е, знам, за Куентин Тарантино, който денем е изкарвал прехраната си във видеотека, а вечер пишел свои сценарии.

            -           Работило е, предполагам и за Самюел Клемънс, провалил се като миньор, но пък опитващ да успее в писане със странния псевдоним Марк Твен;

            -           Навярно е работило и за Реймънд Чандлър, добре платен бизнесмен с много опит както в счетводството, така и в алкохолизма, докато се опитва да пише първия си разказ много след 40-те и пръв роман след 50-те.

            -           Сигурен съм, че голямо мечтаене трябва да е мечтал един определен испанец, в дълъг плен на турски пирати през 16 век, по-късно бирник, а накрая автор на първия съвременен роман “Дон Кихот”.

            Мечтаенето — сега го наричат го по различен начин: превизуализация, манифестиране и какво ли не — работи.

            Мечтаенето наистина работи, но само ако ние работим за него.

            То е колкото ефимерно, толкова и напълно реално, също като нашия безтегловен “аз”. Великият Шекспир ни напомня това в “Бурята”: “We are such stuff as dreams are made on.” /“Ние сме от същото, каквото и мечтите.”

            Не забравяйте от какво сте направени.

            Не забравяйте да мечтаете. И действайте!

            Честита нова академична година!

 

 

 

 

 

След официалната част, празникът се пренесе на огрените от слънцето зелени пространства на НБУ. Следващите специални гости на събитието - Керана и космонавтите, вдигнаха градуса на настроението, а музикалните им изпълнения изправиха на крака студенти, преподаватели и ръководство, които превърнаха в дансинг поляната пред сцената. Денят продължи по ноти с концерти на студентските групи Мръсна приказка и Snade, организирани от Студентски съвет НБУ.

 

 

 

 

 

 

В дните между 26 и 30 септември Нов български университет организира и Седмица за ориентиране на студентите. Първокурсниците имаха възможност да се запознаят с живота в университета и да се адаптират по-лесно към него чрез лекции, работилници, концерти и срещи с преподаватели. Специално организирани дискусии представиха тюторите – преподаватели, които подпомагат студентите в академичния живот. Студентски съвет на НБУ участва в програмата с много активности, които да помогнат на „новаците“ да разчупят леда и да се опознаят.

 

 

 

 

Първият учебен ден за академичната 2022/2023 година е 1 октомври.

Успех на всички членове на общността на НБУ!