Новини

В емоционална и тържествена атмосфера премина Церемонията по дипломиране в Зала 3 на НДК. Един от основните акценти в събитието беше академичното слово на проф. д-р Людмил Георгиев, почетен професор на НБУ.

В своето обръщение към абсолвентите и гостите, проф. Георгиев разгледа дълбоката философска и житейска концепция за „Достатъчността“. Той призова завършващите да преосмислят културата на безкрайното потребление и да открият истинското богатство не в излишъка, а в мярката, вътрешното удовлетворение и качеството на човешките връзки.

Публикуваме пълния текст на академичното слово, което послужи като вдъхновяващо послание към младите хора, поемащи по пътя на професионалната реализация.

ДОСТАТЪЧНОСТТА

Проф. д-р Людмил Георгиев

„Който не се задоволява с малкото, няма да се задоволи и с много. “
— Епиктет, стоически философ

Достатъчност е думата, която отбелязва границата с прекалеността. От малки чуваме: „Достатъчно си тичал. Достатъчно си пил студена вода. Достатъчно си стоял пред компютъра и екрана на телефона…“ Думата се свързва с ограничение и контрол.

Да определиш нещо като „достатъчно“, означава да поставиш граница. Тази граница не е наложена отвън, а се формира отвътре – от начина, по който човек разбира себе си, смисъла на живота и мястото си в света. Достатъчността е важен житейски избор. Толкова важен, колкото изборът кое от двете поведения да избереш – да живееш като достоен човек или като подлец…

Достатъчността, разглеждана като избор, трябва да ни осигури отговор на въпроса: Колко е нужно, за да бъда цялостен?

Биологичният ни организъм дава ясни сигнали – когато сме нахранени, гладът отшумява; когато сме се наспали, тялото ни се възстановява. Тук достатъчността има измерим характер: тя е прагът, при който нуждата е задоволена и излишъкът вече не носи допълнителна полза.

На психологическо равнище обаче достатъчността е по-трудно постижима. Желанието за признание, принадлежност и любов рядко се изчерпва окончателно. Човек може да бъде обичан и пак да се чувства несигурен; може да бъде признат и пак да търси още утвърждение. В тази област достатъчността не се измерва с външни показатели, а с вътрешното усещане за удовлетворение.

Социалният свят пък превръща понятието „достатъчно“ в относително. Доходът, който е напълно достатъчен в една общност, може да изглежда оскъден в друга. Тук сравнението се превръща в мерило, а достатъчността се размива между личните нужди и колективните стандарти. Обществото ни често измерва успеха с излишъка, а не с мярката. Затова да избереш достатъчността е и своеобразен акт на съпротива срещу културата на безкрайното потребление. То е утвърждаване на ценност, според която щастието се намира не в повечето, а в достатъчното.

Следователно, достатъчността на потребностите не е фиксиран момент, а процес на осъзнаване. Тя е умението да различаваме нуждата от прищявката, необходимото от излишното. И когато достигнем до тази яснота, откриваме, че най-голямото богатство е в простото усещане за достатъчност.

Философи и психолози от различни школи подчертават двойнствената природа на човешките потребности: от една страна стремежът към автономия, а от друга – нуждата от принадлежност. Карл Л. Бюрне формулира това в изключително точна максима: „Човек може да мине без много неща, но не и без човек.“

Истинската достатъчност не се проявява в броя на аплодисментите или тежестта на титлите, а в качеството на връзките и интегритета на социалния кръг, в който човекът е активен участник. Достатъчно е няколко души, които искрено ценят личността не заради постиженията или външния блестящ образ, а заради характер, добродетели и присъствие, да изразяват признание и уважение. Тази ограничена, но автентична социална валидация осигурява вътрешен мир и усещане за смисъл, което е същинската същност на достатъчността в човешкия живот.

Хиляди са думите, пред които поставена думата достатъчност е валидно приемлива. Къде обаче поставена би била нелепа? Достатъчността не важи за любовта, за мира, за знанието…За достигнатото знание, което Нов Български университет филтрира с прекрачването на неговия праг и определя недостига му за всеки студент поотделно – според произхода му, темперамента, манталитета и обществената му оценка.

Ролята на висшето образование представлява тризъбеца, с който проправяме пътя в живота си, а именно:

• Да задоволи човешкото любопитство;
• Да довърши възпитанието на личността и
• Да създаде знания и умения, постигайки компетентност в избраната професионална област.

Затова, напускайки любимия ни университет, всеки в ръка с дипломата си, трябва да направи самооценка на постигнатото между неговите стени, определяйки:

• До каква степен НБУ успя да задоволи любопитството ми с мисията си да образова либерално, изграждайки цялостни, независими, предприемчиви и социално отговорни личности, чрез споделено лидерство между студенти и преподаватели? Аз постигнах ли това?
• Добавих ли онова, което не успях да получа чрез семейното и училищно възпитание, живеейки ежедневно в пъстрата университетска общност, уважаваща и насърчаваща равнопоставеността, талантите и приносите на студентите, преподавателите и администрацията?
• Достатъчно подготвен и насърчен ли съм да проверя в практиката компетенциите, които съм постигнал, и със своя придобит академичен потенциал да реагирам на социалните и икономическите промени, участвайки в тях със свои проекти?

Живеенето изпитва съотношението между желанията и възможностите ни, пропорцията, определяща щастието и удовлетвореността ни.

Достатъчността е свързана с няколко екзистенциални въпроса, които трябва да си задаваме често: Кой съм аз? Накъде отивам? Какво желая? Съответстват ли желанията ми на възможностите, които имам?

Пребиваването в пределите на собствената обозримост е изкуство, а не бреме. То не следва да бъде възприемано като окови или като непрестанна борба със света, а като тихо, но дълбоко пътуване към себе си. Не бива да го насилваме, нито да го затваряме в крепост от страх, а да му позволим да се докосва до чуждите хоризонти, за да изпита, сравни и прецени — и така, в огледалото на другото, да разпознае своето най-истинско лице. Защото само онова „аз“, което е срещнало света, може да се завърне при себе си с пълно съзнание за своята неповторимост.

Какво означава „да имаме достатъчно“? Това е въпрос, който всеки човек си задава, дори и несъзнателно, сравнявайки притежанията си, възможностите си или постиженията си с тези на другите. Достатъчността не е количество, а състояние на съзнанието. Някои я измерват единствено с материални постижения, а други с усещането за пълнота и удовлетворение. Тя ти позволява да можеш да кажеш: „Имам достатъчно, за да бъда аз“ – това е истинската свобода. В този смисъл, достатъчността е състояние на духа, при което нуждите престават да управляват човека, а човекът започва да управлява нуждите.

От пубертета наследяваме максимализма и егоизма на непрекъснато искащия – повече храна, повече власт, повече признание. Но жаждата за повече често води до безкрайна гонитба, в която човек не постига мир със себе си и околните. Достатъчността ни учи да прекъснем този кръг и да осъзнаем, че съвършенството на живота не е в излишъка, а в мярката.

Философите от различни епохи са размишлявали върху този принцип. Стоиците са проповядвали умереност и самодостатъчност, Буда е говорил за освобождение от желанието, а съвременната психология ни напомня за „синдрома на празната купа“, при който стремежът към повече води до още по-голямо чувство за липса. В този смисъл достатъчността не е отказ от развитие, а умение да поставим граница между истинската потребност и подмамващото желание.

Да живееш в достатъчност означава да изпитваш благодарност. Благодарността е духовната валута на смисления живот – тя превръща малкото в много и пази човека от завистта и недоволството. В достатъчността откриваме свобода – свобода от натиска да се сравняваме, да доказваме, да опредметяваме духовното, да трупаме ненужно.

Достатъчността не е застой. Тя не изключва стремежа към израстване, но поставя ясна мярка: растежът трябва да ни служи, а не да ни поробва. Когато осъзнаем това, започваме да ценим настоящето и да виждаме смисъл в малките неща и в наглед простите радости – топлина, здраве, приятелство, любов.

Така достатъчността се превръща във философия на живеенето ни. Тя ни учи, че истинското богатство не е да притежаваш повече от другите, а да имаш силата да кажеш: Това не е за мен. Това не ми е необходимо. Да кажеш „достатъчно“!

За нас, като ваши преподаватели, е важно да сме сигурни, че напускайки университета ни, вие сте осъзнали важността на това:

• Да сте навреме за важните неща в живота;
• Да изразявате собствените си мисли и да предавате мислите на другите грамотно и с високо слово, използвайки наученото в избраната програма и от Речника на НБУ;
• Да следвате примера на носителите на наградата за гражданска доблест на университета.
• Да насърчавате разнообразието на гледни точки, идеи, ценностни нагласи, вкусове, насоки и начини на действие.
• Да признавате високата ценност на истината и да се противопоставяте на фалшификациите, манипулациите и злоупотребите с информация.
• Да търсите и прилагате критично новостите в науката, практиката и живота.
• На фона на нарастващата роля, която играят в живота на съвременните общества машините и изкуствения интелект, да съхранявате и утвърждавате хуманността във всички и измерения.

Английският поет лорд Байрон има едно забележително стихотворение „When we two parted“ („Когато двамата се разделим“), което завършва така:

„Ако те срещна някога пак,

след дългите години,

как ще те поздравя?“

И така: Когато след нашата кратка, според продължителността на живота, духовна университетска среща, се срещнем случайно или нарочно, нека се зарадваме един на друг, изпълнени с признателност за възможността, която ни е била дадена, да изграждаме взаимно доверие, да учим един от друг и да участваме, като част от изключителната общност на НБУ, в един сложен, непредвидим, но красив свят.

На добър час!

За Проф. д-р Людмил Георгиев

Професор д-р Людмил Георгиев е роден в гр. София. Завършва висше икономическо образование във Висшия икономически институт (сега УНСС) и защитава докторат по „Икономика и управление на териториалните системи“. Основател е на първата университетска програма по Публична администрация в България. Дългогодишен зам. ректор е на НБУ и ректор през 2009-2013г. Специализирал е в престижни международни институции и университети, като: Калифорнийския политехнически университет, Харвардския университет, Вашингтонския университет, университета в щата Индиана, Икономическия университет в Будапеща, Московския университет, Централноевропейския университет, Комисията на Европейския съюз, Националната фондация за научни изследвания – САЩ и др. Член е на 26 национални и международни професионални организации. Автор е на множество публикации, преводи, научни редакции и рецензии на научна литература, издадена в страната и в чужбина. Член е на Настоятелството на НБУ и на Председателския съвет на НБУ. Председател е на Комисията за финансов контрол на НБУ. От 2019 г. е почетен професор на НБУ.