Новини

Текст на д-р Екатерина Тодорова

Има едно китайско проклятие, пише Казандзакис, което гласи: Проклинам те да се родиш в някоя забележителна епоха. 

Епохата, в която се ражда Казандзакис, е забележителна не само заради драматизма на събитията в световен мащаб, но и заради характера на мястото, където е роден през 1883 г.  – днешния град Ираклион, о-в Крит.  По това време островът, на който се е зародила една от най-загадъчните, но и жизнерадостни европейски цивилизации, Минойската, се намира под османска власт, от която Крит постига независимост през 1897 г., като чак през 1908 г. се присъединява към Гърция. Междувременно обаче бунтовническата критска земя е разтърсвана от непрекъснати въстания, заключени в драматично повтарящи се цикли от надежда и отчаяние – една картина на движението и освобождението, която ще бъде запечатана в духовните стремления на Казандзакис и претворена по много начини в неговите произведения.

Никос Казандзакис се ражда в семейството на суров и страшен войвода, участник в освободителните борби, търговец на вино и фураж, баща-страшилище и епичен символ на града, когото писателят ще опише по-късно в романа си „Капитан Михалис“. Така ученолюбивият, твърде стеснителен, дори плах и с крехко телосложение Казандзакис, израства в  забележително андрократична епоха, в град на издръжливи, простосърдечни  и неустрашими мъже, и още по-нататък – в едно мъчно за съществуването му на писарушка патриархално критско семейство. В такава напрегната атмосфера се наточват двете най-силни остриета на казандзакисовото проклятие: неговата самотност и жаждата за освобождение. Жаждата му за пътувания и знания. През 1906 г. Казандзакис завършва с отличие Атинския университет, откъдето се дипломира като доктор по право, а след това следва и философия в известния Колеж дьо Франс при Анри Бергсон.

Неутешим читател и несломим работохолик, писателят оформя сложната си философска система под влияние на Омир, Ницше, Бергсон, Данте, Ленин, християнството и будизма. Мисълта му прекосява бойните полета на 20 век – Октомврийската революция в Русия, Балканските войни, Първата световна война, испанската гражданска война, Втората световна война, братоубийствената гражданска война в Гърция. В тази размирна епоха, тревожният дух на Казандзакис напряга всичките си сили, за да разгърне изключителното си по обем творчество в много посоки. От театралните пиеси и поезията, през романа, пътеписа и есето, та чак до филмовите сценарии – произведенията му са белязани от една метафизична агония, но и епична борба, която разкрива стремежа на духа към истината, че „всички сме едно цяло, всички заедно създаваме Бога“. (Казандзакис, Рапорт пред Ел Греко, 2011, с. 402). Ще изминат обаче години от първия му роман „Змия и лилия“ (Όφις και κρίνο), публикуван през 1906 г. под псевдонима Карма Нирвами, до получаването на международно признание чрез романите, издадени след Втората световна война, в които Казандзакис излага своите идеи на един художествен „свръхезик”, проникнат от напевен лиризъм, свеж разказвачески талант  и аскетичен – проповеднически – плам. С романите си Казандзакис подава ясна заявка за мястото си в световната литература.

Сред най-известните му творби се нареждат „Алексис Зорбас“ (Βίος και πολιτεία του Αλέξη Ζορμπά, 1946), „Капитан Михалис“ (Ο καπετάν Μιχάλης, 1953), „Христос отново разпнат“ (Ο Χριστός ξανασταυρώνεται, 1954), „Беднякът Божи“ (Ο φτωχούλης του Θεού, 1954) „Последното изкушение“ (Ο τελευταίος πειρασμός, 1955) и др. През 1961 г. е издадена посмъртно и голямата автобиографична книга „Рапорт пред Ел Греко“ (Αναφορά στον Γκρέκο). Невероятно е и това, че, воден от амбицията да се утвърди като международен писател, Казандзакис пише романи на френски език: „Toda-Raba“, „Le Jardin des Rochers“, „Kapetan Elia“ – книга предвестник на „Капитан Михалис“.  Произведенията му са преведени на повече от 50 езика, но е важно да се отбележи, че за популярността на писателя в света решаваща роля изиграва и филмът на Михалис Какоянис от 1964 г. Zorba the Greek/Зорба гъркът с Антъни Куин в ролята на Зорбас. Филмът Celui qui doit mourir/Този, който трябва да умре (1956, реж. Ж. Дасен), от своя страна, пресъздава сюжета на романа „Христос  отново разпнат“, а лентата на Скорсезе The Last Temptation of Christ/Последното изкушение на Христос“ (1988), създадена по романа „Последното изкушение“, предизвиква бурна вълна на противоречиви реакции, в това число протести, заради смелото и нетрадиционно изграждане на образа на Христос.

Вече повече от десет години творчеството на Казандзакис в България се радва на небивал издателски ренесанс. Преиздадоха се основните произведения на писателя, издадени бяха и нови заглавия. Така в духа на традицията на великолепните преводи на Георги Куфов, с „Братоубийците“ (2018), „Градината с камъните“ (2019) „Пътешествайки“ (2021), „Буда“ (2021), „Стръмнина“ (2022), и др. Казандзакис намери своите нови преводачи на български език в лицето на Драгомира Вълчева, Валентина Бояджиева (прев. от френски) и Николай Костов. Сякаш творчеството, подобно на биографията на писателя, намира своята най-чиста и искрена форма в странстването по света. Но за мощен издателски подем днес може да се говори и в случая с Гърция, където с придобиването на правата върху цялостното творчество на Казандзакис от издателство „Dioptra“, беше дадено началото на преоткриването на този колосален автор на родна земя.  (https://www.lifo.gr/culture/vivlio/o-nikos-kazantzakis-ton-21o-aiona-kai-orama-ton-ekdoseon-dioptra).

И още. Както в широк, така и в по-тесен смисъл пътуването се превръща в modus vivendi за писателя. Той не може и не иска да стои на едно място. Не го побират нито географските, нито идеологическите, нито жанровите ограничения. Показателен пример за това е поемата „Одисея“, състояща се от 33 333 стиха, която Казандзакис счита за magnum opus на живота си в разрез с повечето критически оценки. Поемата е редактирана много пъти, преди да бъде издадена през 1938 г. В качеството си на кореспондент на различни атински вестници (Елевтерос типос, Елевтерос Логос, Катимерини и др.), но и като писател и преводач (превежда Омир, Данте, Суифт, Дикенс, Дарвин и др.), а също и като ангажиран в обществения сектор (през 1919 става директор на Министерството на социалните грижи в едно от правителствата на Венизелос, и изпълнява длъжността министър без портфейл в правителството на Т. Софулис през 40-те), Казандзакис прекарва по-голямата част от живота си на творец извън родината. Той посещава Армения, Грузия, Египет, Чехословакия, Русия, Китай, Германия, Австрия, САЩ, Япония и др. Впечатленията от пътешествията му са запечатани на страниците на седем книги с пътеписи.

Освен пътуването, борбата е друг ключов момент в биомитографемата на Казандзакис. При него е неприложимо условието за принадлежност към национално литературно поколение. Както вече стана ясно, самият той се учи и съизмерва с главните действащи лица не на националната, а на световната литература. Казандзакис е интелектуален номад, и, още по-точно – номадстващ аскет, чиито вътрешни траектории ще се пресекат с колосалните фигури на човешката история. Тревожният му ум е в непрекъснат режим на търсене и преработване на големите идеи на човечеството в нещо като „казан-дзакисова“ пещ.   

В духа на казаното по-горе Казандзакис счита религията за по-важна от литературата. И всичките му романи, трагедии и есета, като изключим естетизма на първите му опити, чак до издадената посмъртно автобиография, са вариации на темата за богочовека. Пасхални синаксари за Христосовци и Юди, за Марии и Магдалени, за Петровци и зилоти критяни. Не личното спасение, а избавлението на човека измъчва духа му. Връзката с Бога в произведенията му приема различни форми и имена, осъществява параболични скокове и се приземява като бумеранг в точката, която остава негово постоянно вътрешно убеждение:  ницшеанската сигурност, че човек трябва да се изкачва по нагорнището, да дисциплинира и извисява  духа си, мъчейки се да унищожи всичко, което пречи на това извисяване. Чрез агиофилията (любов към светостта), от друга страна,  може да се разбере вече в по-широк смисъл, тоест отвъд психоаналитичните ключове, феномена  „женоубийство“, характерен за романите му, както и цялото това напрежение между физическата красота и метафизичната воля, между плътта и духа, които трябва да се помирят.

И тъкмо като проповедник, който говори от независимия амвон на литературата, Казандзакис има проблем с властта – политическа и църковна. Веднъж заради левите си идеи, от които с времето ще се се разочарова, но и няма да се откаже съвсем, а след това и като автор на романите „Капитан Михалис“ и „Последното изкушение“ – една книга, която предизвиква гнева както на Гръцката православна, така и на Римокатолическата църква. Романът бива вписан в Римокатолическия индекс на забранените книги. В отговор Казандзакис „изпраща телеграма до Ватикана с цитат от християнския апологет Тертулиан: Ad tuum, Domine, tribunal appello („Към Твоя съд се обръщам, Господи“). Същото казва и на православния елит в Атина, добавяйки: „Вие ме анатемосахте, свети отци, но аз ви давам своята благословия. Пожелавам ви съвестта ви да е толкова чиста, колкото е моята, и да сте толкова почтени и вярващи, колкото съм аз“. Бурни реакции и дебати около образа на Христос предизвиква на свой ред и филмът, който Мартин Скорсесе прави през 1988 г. по романа „Последното изкушение“ (The Last Temptation of Christ).“ (Христова, 2018, с. 89)

Изводът тук не може да е друг: с осъзнатия си отговор, с яснотата за дълга и отговорността към думите, Казандзакис вдига летвата на морала и в литературата, и в живота. За да достигне до избавлението, човек трябва да е свободен да унищожи онова, което го погубва. Да смаже страха и надеждата. „Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Свободен съм.“ Това е епитафията, която писателят пожелава за своя гроб, намиращ се на най-високото място в Ираклион, в една градинка в близост до бастиона Мартиненго – там, където е възможен безстрашният „критски поглед“.   

Що се отнася до езика, усещенето и тук е за широта на абстрактното, както и за една дълбока мелодичност, но и многопластовост, определяща жанровото пространство на Казандзакисовото творчество. Отвлечените философски пасажи се редуват леко с ярки и пълнокръвни антропологични платна на критската градска и селска действителност. Релефно, с проникновен психологизъм и чувство за хумор (което никога не злоупотребява с хумора), писателят описва ежедневния живот, омразата и страха, тежките характери, вонята и благоуханията на кафенетата и сокаците на Кастро, прозрачното гръцко море, което мирише ту на диня, ту на праскова, ту на топъл пшеничен хляб – така, както мирише животът. И сигурно няма да преувелича, ако кажа, че най-успешна от гледна точка на литературата за мен е тази линия в романите му, която стои най-близо до земята и живота на обикновените гърци. Откриваме я в най-обичания му роман, „Алексис Зорбас“. По време не германската окупация, заедно с втората си съпруга Елени Самиу, Казандзакис се установява на о-в Егина, където за 45 дни, при оскъден хранителен режим и с единставена отмора плуването в свежата морска вода, завършва първия вариант на романа. Роман, който ще го направи известен дори още преди филмовата адаптация на Михалис Какоянис от 1964 г.

Преведен на десетки езици, днес героят Зорбас се свързва с танца сиртаки от филма на Михалис Какоянис „Зорба гъркът“, по музика на великия Микис Теодоракис. И знаете ли кое ме изуми веднъж – така че се плеснах по челото и си казах: „Това е гениално!“ Изумиха ме тия три езикови такта от кадъра с Антъни Куин в ролята на Зорбас – когато той разтваря широко ръце, за да поеме танцът вкуса на свободата, който е за двама, не за един: Together. Let’s go. Again.  Дадох си сметка, че в тези три култови фрази е събрана цялата мъдрост на Зорбас, която е и на Казандзакис.

ЛИТЕРАТУРА:

Избрани текстове от новогръцката литература. Съст. М. Христова. Под редакцията на Цв. Ракьовски, В. Търново, Фабер, 2018, 350 с., ISBN 978-619-00-0857-6

Казандзакис. Н. Рапорт пред Ел греко. Прев. Г. Куфов, София, Enthusiast, 2011, 638 с., ISBN 9789548657853

Казандзакис. Н. Алексис Зорбас. Прев. Г. Куфов, София, Enthusiast, 2011, 376 с., ISBN 978-954-2958-09-3

Казандзакис. Н. Братоубийците. Прев. Д. Вълчева, София, Сиела, 2018, 344 с., ISBN 9789542825913

Казандзакис. Н. Градината с камъните. Прев. В. Бояджиева, София, Сиела, 2019, 280 с., ISBN 9789542830795

Казандзакис. Н. Пътешествайки. Прев. Н. Костов, София, Enthusiast, 2021, 344 с., ISBN 978-619-164-402-5

Казандзакис. Н. Буда. Прев. Д. Вълчева, София, Изток-Запад, 2021, ISBN 978-619-01-0843-6

Казандзакис. Н. Стръмнина. Прев. Н. Костов, София, Enthusiast, 2022, 232 с., ISBN 9786191644506

Μανδηλαρά, Τινα, Ο Νίκος Καζαντζάκης τον 21ο αιώνα και το όραμα των εκδόσεων Διόπτρα, In: LIFO, 27.12.2022 | 08:42, достъпно на: https://www.lifo.gr/culture/vivlio/o-nikos-kazantzakis-ton-21o-aiona-kai-orama-ton-ekdoseon-dioptra, последно посетено на 21.02.2023 г.