Актуално

Интервюто взе Алекс Петков, студент в програма „Политически науки“.


Анет Маринова е психолог, клиничен социален работник, психотерапевт, психилог в 23 Средно училище „Фредерик Жолио Кюри“, София и образователен експерт в Сдружение „Дете и пространство“, член на Управителния съвет.

Членство в професионални организации: Българско общество за лаканианска психоанализа, Българска асоциация по психотерапия, член на Управителния съвет, заместник-председател, Професионална общност за приобщаващо образование, член на координационния съвет, Международна мрежа за социална работа в училище. Преподавател е в НБУ в магистърска програма „Психология на развитието“, курс MD312 „Психология в образованието“.

 

 

Защо започнахте да се занимавате с психология и как се насочихте точно към работата с деца?

 

Това е избор, който направих след завършване на средното си образование и след колебаене между право и психология. Работата с деца дойде след като специализирах клинична социална работа с възрастни и започнах професионалния си път като училищен психолог.

 

 

Защо се ориентирахте към преподаването на студенти и защо избрахте Нов български университет?

 

Обучението ми в НБУ е от откриването на университета през 1991 година, когато записах два курса от новосъздадената бакалавърска програма по психология: Културни идеи в психоанализата, с преподавател проф. Милена Кирова и Психология на творческата личност, с преподавател доц. Катя Стойчева. Последната година от обучението ми беше посветена на подготовка за изследователска теза за приключване на бакалавърската програма по психология и момент, в който трябваше да избера как да надградя знанията си. Това се случи през 1996 година, което беше началото на развитие на богатата днес научноизследователска дейност на магистърската програма по Когнитивна наука по ръководството на покойния доц. Бойчо Кокинов.

Една щастлива среща с проф. Ан Фрийд от Бостънския университет обаче предопредели избора ми да изучавам малко познатата у нас клинична социална работа. Имах късмета да попадна в единствения български клас на Ан Фрийд, която заедно с проф. Нанси Кук от Университета в Сан Диего и проф. Тома Томов, психиатър и национален консултант по психиатрия в този период, сформираха консултативния екип на първата и все още единствена у нас магистърска програма по Клинична социална работа. Тази програма, освен че беше пилотна, се базираше на международни професионални стандарти и научно знание в областта на социалната работа.

Социалната работа като професия няма свое лице, научно тяло и практическа насоченост у нас. В рамките на Нов български университет се създаде научна среда за развитие на нов вид помагащи професионалисти, които можеха да формират професионалния си идентитет чрез дългосрочна работа под супервизия и реална работа с клиенти, участие в група за собствен опит и лекционни курсове от международно утвърдени автори с продължителност от шест семестъра (тригодишна магистратура).

Създаването на Център „Български институт за отношения между хората“ като център на НБУ даде дом освен на магистърските програми по Клинична социална работа и на тази по фамилна и брачна терапия. Двете програми предлагаха нов и различен начин на учене и професионално израстване на студентите, което не се предоставяше от другите университети в страната: отношенията с преподавателите се базираха на наставничество и придружаване на студента, имахе възможност за участие по проекти в сферата на реформата в психиатричната гружа у нас и да се черпи вода от извора в лицето на водещи професионалисти и практика в истинска служба за работа с клиенти, която се създаде за целите на провеждане на студентски клинични стажове.

Така през 1998 година аз вече бях вторият дипломирал се бакалавър по психология на Нов български университет и завърших в първия випуск на магистърската програма по Клинична социална работа. След дипломирането си, хората, които избрахме да се развиваме като преподаватели към програмата, продължихме обучението си в рамките на специализации, участия в изследователски проекти, научни форуми и събития.

Специализацията ми в Смит Колежа през 2001 г. беше естествен път за надграждане на знанията и уменията за работа с деца и семейства, като имах и задачата да подготвя лекционен курс „Детско развитие“, който преподавах следващите години – до 2006 г.

През 2008 година спечелих конкурс за редовна докторантура за детско психично здраве, която прекъснах през 2010 година поради анагажимента ми като консултант на национално ниво към МОН във връзка с писането на новия образователен закон и новите образователни политики. Нов български университет ми даде възможност да следвам желанията и целите си и ми осигури подкрепа да се развивам като професионалист, който е готов за предизвикателствата на времето и промените в страната след 90-те години.

 

 

Какво е мнението Ви за университета и бихте ли продължили и занапред да преподавате в него?

 

НБУ е „моят университет“ – вероятно поради участието ми от създаването му и в известна степен участник в процесите на развитието на университета. Сред институционални решения, които доведоха до нови разпределения в курсовете, създаване на нова администрация, акредитирането на програмите, Център БИОХ претърпя някои промени, в резултата на които беше намален броя на хонорованите преподаватели като мен. През 2011 година прекъснах активното си участие като член на академчиния съвет на БИОХ. Връщането ми като преподаветел днес е след поканата на екипа на МП „Психология на развитието“ да предложа практически насочен курс в полето на практиката ми като училищен психолог. Курсът беше одобрен и през тази учебна година за първи път преподавам на студенти. Аз съм обнадеждена от обратната връзка и протичането му, така че с желание продължавам с него. През тази учебна година възобнових академичната си кариера като кандидатствах и съм приета за задочен докторант към БАН, Институт за изследване на населението и човека в рамките на задочна докторантура в областта на възрастовата психология.

 

 

 

Кое предпочитате повече: преподавателската дейност или работата с деца?

 

Имам повече от 20-годишен практически опит като клиницист и формиращ се психоаналитик, което е предпоставка за продължение на директната ми работа с деца, но и с възрастни. За мен дихотомия между практиката и теория е невъзможна. Целия ми професионален опит е показателен за това.

 

 

 

Разкажете ни повече за свободното си време. Какви са Вашите хобита?

 

Пиша стихове. Обикновено правя това, когато пътувам. Имам издадена стихосбирка, посветена на женствеността. През месец юни предстои официалното ѝ представяне, въпреки, че тя беше отпечатана през 2014 г.

 

Какви са бъдещите Ви професионални планове?

 

Продължавам формирането си в лаканианска психоанализа и частната ми практика, която започна през 2008 година. Твърдо съм решена да завърша дисертацията си. Също така съм активна в членството в професионални организации, което предоставя възможности за различни събития и срещи с колеги.

 

 

 

Имате ли амбиции за голяма преподавателска кариера?

 

 Имам желание да продължа пътя си.

 

 

 

Според Вас, като професионалист, как се отразява промяната ,,Училище-университет“ на децата?

 

Възможност за развитие на личността и интересите, друго качество на живота и смисъл. Ученето е цял живот и следването на тази линия открива начин да се променяш. Нов български университет, като развиващ се на базата на либералното образование, дава лекота и перспектива как да се прави това модерно и с вкус. Пожелавам ви го и на Вас!

 

 

Интервюто е част от проект в рамките на курс „Вътрешноорганизационни отношения“ на гл. ас. д-р Евелина Христова, пролетен семестър на академичната 2017/2018 година.