Актуално

Интервюто взе Лия Владиславова, студент в програма „Връзки с обществеността“.

Повече от десет години д-р Мариета Цветкова е част от административния екип на Нов български университет и споделя богатия си опит в сферата на проектната дейност. Д-р Цветкова работи по проекти на НБУ, ориентирани към външно финансиране. Това предполага дейности с точно определен обхват и планирани за конкретен ограничен период от време, целящи да постигнат предварително заложени резултати, ефект и въздействие. Силно активна е в преподавателската дейност. Курсовете, които д- р Цветкова е водила, са „Европейски образователни проекти“, „Европейски структурни фондове“, „Оценка на програми и проекти“. Предава своя реален опит и познания на големи групи от хора – както българи, така и чужденци.


Бихте ли разказали малко повече за академичното Ви образование?

Завършила съм СУ „Кл. Охридски“ – специалност славянска филология с право на преподаване на български език и литература в средните училища и с втора специалност английски език. Продължих със следдипломна специализация по сравнителна граматика на славянските езици и по-късно защитих дисертация в Института по славянознание и балканистика към Академия на науките в Москва. В академичен план продължавам да се занимавам с проблемите на устната комуникация и по-специално с особеностите на разговорната реч. Опитвам се да „поддържам форма“ чрез участие в научни конференции по психо- и социолингвистика - заявките за участие ме мобилизират да „открия“ някаква тенденция и да я изследвам, за да мога да я опиша и представя като свое наблюдение и обяснение пред съответната научна общност.


По време на студентските Ви години, взимали сте участие в организирането на университетски проекти и събития?

По мое време нямаше особено голямо разнообразие от университетски проекти. По-скоро имаше периодично различни олимпиади и тържествени събития, за които се правеше предварителен сценарий. Участвала съм, например, в Първата републиканска студентска олимпиада по български и си спомням, че като отбор на СУ „Кл. Охридски“ взехме първа награда в крайното класиране и всеки от нас получи за това грамота и първия том на речника на българския език, който беше излязъл току-що от печат.


Как от изследвания и научна работа във филологическите науки се насочихте към проектната дейност? Какво Ви заинтригува в толкова различна област?

В интерес на истината, понятието проект започна да навлиза и да се пълни със съдържание доста по-късно. Аз самата го „въведох“ в представите си и в ежедневието си след 1990 г. – когато вече бях доктор на филологическите науки. Проектите са по-скоро свързани с работата ми, а не с периода на обучението ми. Затова пък те станаха новата ми сфера на обучение – нещо като втора писта, по която тръгнах след приключването на аспирантурата си. Беше ми интересно да навляза в напълно нова област и да откривам начини за участие в различни предизвикателства и за изграждане на различни перспективи, базирани на предварително планиране и на относително свободен избор.


Как започнахте работа в администрацията на Нов български университет?

По лична покана от страна на ръководството на НБУ – през 2007 г., когато България стана член на ЕС и беше логично да се помисли за развитие на проектната дейност на университета в евро-перспектива. Аз вече бях натрупала доста опит в сферата на образователните и културни проекти, както и в проектите от областта на развитието на гражданското общество и се предполагаше, че ще мога да се справя с подобна задача.


Как протича един Ваш работен ден и с кого общувате най-често?

„Работният ми ден" е доста динамично понятие - обикновено дните изобщо не си приличат като начин на протичане. И всъщност това ми харесва, защото аз по природа не обичам еднообразието – това е вероятно основната причина да се занимавам вече 28 години с проекти! Общувам предимно с преподаватели и с колеги от администрацията, тъй като те са обичайните „действащи лица“ в проектните дейности. Общувам и с различни нива на ръководството на НБУ поради факта, че проектите са свързани с издаване, подписвани и т.н. на множество официални документи. „Общувам“ достатъчно дълго и с компютъра, защото за проектната документация обикновено е нужно да се направят конкретни справки, да се състави история на проектната дейност на НБУ – не изобщо, а само в конкретна област или за конкретен период, или за конкретен донор. Издирвам информация за предстоящи конкурси и я включвам в един електронен бюлетин, който се разпространява в рамките на университетa в помощ на всички, които желаят да подготвят проекто-предложения и да кандидатстват с тях.

Макар и по-рядко, общувам и със студенти на НБУ – обикновено при изпълнението на някои проекти или при проявен интерес и инициатива от тяхна страна за участие в проекто-предложения или в спечелени вече проекти.


След толкова години опит, няма как да не сте имали интересна ситуации. Коя беше най-запомнящата се?

А дали е важно с какво сме запомнили дадена ситуация – с лошо или с добро?! Ако става дума за първото – спомням си един случай, в който хиперактивността за подаване на проектни предложения беше стигнала дотам, че НБУ ненадейно и непредизвестено се оказа с 4 подадени кандидатури за един конкурс, в който имаше обявено ограничение за броя на предложенията от страна на една и съща организация. „Санкцията“ за това беше автоматично декласиране на всички предложения на нарушителите – тъжно, нали? Но се оказа поучително! – Това повече не се повтори!!!

Ако става дума за позитивен спомен, винаги ми е приятно да си спомня една група студенти в НБУ, с които направих „експеримент“ пред 2 години – разделих ги на групи и ги накарах да подготвят своите предложения за участие в конкурс за рекламен клип и мото/лого за една оперативна програма, като целта беше да предложат нещо убедително за младите хора, с което да ги насърчат да учат и да им посочат ползите от обучението. Всъщност в момента наистина имаше обявен такъв конкурс и аз просто го „разиграх“ със студентите! Резултатите бяха поразителни! Не очаквах, че само за 30-40 минути студентите ще направят толкова интересни и сполучливи предложения! Бях им купила 3-4 кутии с бонбони – съответно за първа, втора, трета и утешителна награда.


Има ли проект, който много бихте искали да реализирате, но досега не сте имали тази възможност?

Обикновено проектите се задават като тематика от донорите. Те също са подвластни на определени стратегии и модни вълни. В момента, например, се лансират теми като: устойчиво развитие, иновации, заетост за младите хора, противодействие на климатичните промени, преодоляване на ранното отпадане от училище – безспорно все важни въпроси.

За мен е интересно обаче как и защо въпреки прогресивното развитие на новите технологии хората като цяло стават все по-несъобразителни и неграмотни, все по-малко мислещи и все по-мързеливи, все по-безотговорни и претенциозни и как се поддават все по-лесно и ежедневно на манипулации. Във връзка с това ми се струва напълно адекватно да се направи един голям международен проект, който да разкрие как технологиите освен доброто, което ни дават, ни въвличат в някаква паралелна реалност и постепенно, но сигурно спират процесите на мислене и на развитие на елементарни комуникативни умения. Не спирам да се възмущавам, когато по телевизията журналистите най-тържествено съобщават, че днес това или онова взривило социалните мрежи! Нима работата им е да следят т. нар. социални мрежи и селективно да ни представят кой какви „умни мисли“ е благоволил да публикува там?! - За което получават заплата, разбира се! Същото важи и за политиците – те започнаха все повече да се „заявяват“ и „изявяват“ във Фейсбук, Туитър и пр. – не намирам това за нормално и приемливо! Ето защо ми се участва в един такъв титаничен проект, който да „разгради“ по някакъв високоекспертен начин социалната манипулативна амалгама, в която живеем и да представи истинските ѝ съставни части и тяхното реално въздействие върху нас. За такова нещо ще е нужен огромен екип от доста сериозни и разнородни специалисти (IT, журналисти, висок ранг мениджъри, психолози, социолози, специалисти по реклама и рекламни стратегии и др.). Не ми се вярва обаче да се намерят донори, които да застанат зад такова начинание, защото то би било както прекомерно скъпо, така и прекомерно рисково.

Отделни негови компоненти все пак си струва да бъдат анализирани и изследвани в дълбочина – мисля, че това би обяснило поне някои от доста тревожните обществени тенденции напоследък в световен мащаб.


Според Вас какви са основните качества, които трябва да притежава човек на Вашата позиция?

Предимно търпение, комбинативност, внимание към детайлите, прецизност, предвидливост, добри комуникативни умения и висока информираност за същността на работата по проекти. Без солиден практически опит и предварителна подготовка всеки на тази позиция би изпитал несигурност и колебания. Проектите, с които един университет кандидатства са доста различни и разнородни – ако не се владеят добре основните принципи, ако не се чете непрекъснато и не се надграждат натрупаните знания, ако не се следят всички нововъведения, много бързо и лесно спадат нивото на компетентност, доверието и успеваемостта. Разбира се, доброто владеене на чужди езици и поддържането на подходящи за целта контакти също са от значение.
Най-важното е когато се стигне определено добро ниво на компетентност, да не се допусне самодоволството да притъпи професионалното любопитство и стремежа към самоусъвършенстване!


Освен като директор на бюро проекти, извършвате и преподавателска дейност, бихте ли споделили за курсовете, които водите?

Курсовете, които съм водила са от сферата на проектната дейност – „Европейски образователни проекти“, „Европейски структурни фондове“, „Оценка на програми и проекти“. Това ми дава шанс да внасям в обучението доста елементи от практиката, от своята реална работа по проекти. Комбинацията от теория и реален опит ми се струва важна и печеливша и за самите студенти – те имат възможност да запаметят интересни примери, които да ги отвеждат асоциативно към теоретичните постановки и принципи.


Чувствате ли се комфортно в ролята на преподавател?

Да, определено! Влизала съм в тази роля и в университети - СУ „Св. Кл. Охридски“ и НБУ, както и в огромно количество групи от хора, състоящи се не само от българи, но и от чужденци, които съм обучавала по различни теми. Винаги съм се вълнувала как ще проведа дадено обучение, какво ново и интересно ще внеса, как ще „раздвижа“ групата – това е много поглъщащ и самомотивиращ процес! След обучението, ако усетя, че категорично съм успяла да събудя интерес, да провокирам размисъл или дори само емоция, се чувствам много удовлетворена от свършеното.


Обсъждате ли със своите студенти, работата Ви по различните проекти в университета?

Обикновено си позволявам да обсъждам такива проекти, които са приключили вече изпълнението си или се осъществяват в момента и имат някакъв знаков характер. На етап идея избягвам да дискутирам каквито и да било намерения, защото в проектното писане няма авторски права и „краденето“ на идеи е лесно и разрешено, но не е приятно, разбира се. В този смисъл се стремя да не създавам условия за съзнателно или несъзнателно „ползване“ на чужди идеи.


Обменяте ли идеи с тях за създаването на бъдещи събития?

Като принципи и по-скоро като основи за правене на определени политики – да. Не винаги обаче обстоятелствата предразполагат към диалогизиране. Има групи, които предпочитат пасивното поведение и разбират обучението като едностранен процес – очакват да им се разказва, без да участват активно. Ако се получи несъответствие в нагласите за общуване, то не винаги може да се преодолее. Най-типичен пример са „отсъстващите на практика“ обучаеми – те „общуват“ през цялото време със своя смартфон и изобщо не чуват за какво става дума. Странно е защо изобщо присъстват физически – те напълно си губят времето, тъй като биха могли да се забавляват със своя телефон далеч по-успешно на всяко друго място вместо да се „затормозяват“ от допълнителния шум, произвеждан от преподавателя!

Интервюто е част от проект в рамките на курс „Вътрешноорганизационни отношения“ на гл. ас. д-р Евелина Христова, пролетен семестър на академичната 2017/2018 година.