Актуално

Интервюто взе Диана Гладичева, студент в програма „Връзки с обществеността“ 

Георги Цонев е преподавател по български език и семиотика на интернет общуването към Нов български университет. Той завършва средното си образование с профил информатика в гр. Плевен. Притежава бакалавърска степен по българска филология и магистърска по актуална българистика от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. От 2012 г. е докторант по семиотика към Югоизточноевропейския център за семиотични изследвания към Нов български университет. Основен интерес за него представляват интернет лингвистиката и кибер и интернет семиотиката и моделите за конструиране на виртуални социални светове.


С какво се занимавате в НБУ?

Ох, с риск да звуча като мрънкащо клише – с какво ли не напоследък. Имаме една хубава „българска“ дума – пенкилер. Обичам да разделям задълженията си стриктно едно от друго, за да мога все пак да запазвам до някаква степен разума си. Защото от една страна съм преподавател в общообразователни курсове за умения (по български език), което значи, че имам n студенти, които рядко учат едно и също нещо, но пък са в една и съща зала по едно и също време, което значи, че аз никога не мога да очаквам от тях консистентна ответна реакция на това, което говоря/правя в часовете ни. От друга страна преподавам в няколко магистърски курса, в които имам студенти със силно специализирани интереси – за мой собствен ужас това са хора, завършили предимно икономически бакалавър, но усетили липсата на хуманитарното в професиите си. Те (студентите, не професиите им) са различен свят от бакалаврите. От трета страна имам чисто административни функции в НБУ – администрирам учебния процес на общообразователни курсове за умения по български език, което значи, че се занимавам с графици, зали, оплаквания от студенти, оплаквания на преподаватели, компенсиране на пропуснати занятия (от кой да е от 20-ина души преподаватели и 65-те групи, в които се осъществява учебен процес) и любимото ми – писане на доклади за странни неща. От четвърта страна имам експертна работа – първо разработвам критерии за оценяване и след това ги изпробвам дали работят. От пета страна правя дизайн на всички оценявания в ООК-то по български език. От шеста страна съм проверител на безмерно количество оценявания от текущ контрол и сесии. От седма страна редовно съм квестор на сесии. От осма – докторант съм, който се опитва да си работи върху дисертацията си. От девета – учен, или по-точно се опитвам да бъда, като пиша някакви странни неща, които, учудващо за самия мен дори, ги публикуват колегите от другите университети. От десета чат-пат съм научен ръководител на някоя заблудена душа, която иска да работи с мен… Та, както казах – пенкилер.

Кой аспект от работата Ви в университета представлява най-голямо предизвикателство? Защо?

Първо много се притеснявах от научната работа, после страхът ми беше огромният обем работа, свързана с ООК-то по български език. Докато не осъзнах, че ми е най-трудно да общувам с останалите колеги преподаватели. Защото явно принадлежа на друго поколение, не съм свикнал да използвам степени на завоалиране на информацията. Отне ми много време и усилия да убедя колегите си, че това, което мисля е напълно еднакво с това, което казвам. И не съм убеден, че тук заслугата е моя, тя е по-скоро на всички останали колеги, които постепенно се нагодиха по мен. И при всяка среща с нов колега, с когото не съм работил преди това, всичко започва наново. Та, най-голямото ми предизвикателство до момента е да намеря общ език с колегите.

В какво се изразява дейността Ви като член на на екипа за консултиране на студенти и преподаватели при работа с дислексия?

Всъщност това е много приятна работа. Реално от около две или три години се опитвам да намеря работещ начин да правим неформален скрийнинг за дислексѝя. Засега работи с доста добър успех. Идеята е проста – българският учител идея няма какво е дислексѝя и при нас в НБУ попадат много студенти, които много красноречиво демонстрират в речевата си изява, че са интелигентни хора, които обаче имат проблеми с едни дребни, но специфични, особености на езика. Та от една страна се опитвам да следя дали няма някой подобен студент, попаднал сред първокурсниците. От друга страна, ако видя, че има такъв студент, то го насочвам към доц. Екатерина Тодорова, която прави сложни (разбирай времеемки) тестове, за да види дали наистина става дума за дислексѝя. Хубавото в случая е, че на всички, за които съм имал съмнения, че имат дислексѝя, досега не им се е наложило да ходят за консултация при доц. Тодорова – отнема им не повече от 15 минути самостоятелно четене онлайн, за да се успокоят, че са интелигенти хора, които просто възприемат света по различен начин. Но от време на време се появява и някой студент, който ми удостоверява съвсем официално, че има дислексѝя. В тези случай аз трябва да адаптирам оценяването. Толкоз за работата ми със студенти по тази програма. А пък за работата ми с преподаватели по нея… Това е доста по-различно. Формално би трябвало, при нужда, останалите преподаватели да се обръщат към екипа с конкретни въпроси за това как да адаптират оценяването си така, че да могат студентите им с дислексѝя да се справят с писмените им оценявания. Което е по-скоро трудно постижима цел. Защото изисква известно допълнително усилие и много строга дисциплина на оценяването от страна на преподавателя. Ще дам прост пример – преди две седмици една от преподавателите ми се обади точно с този проблем. Намерихме два варианта как да адаптира оценяването си така, че въпросният студент да бъде на равна нога с останалите. Но естествено тя не беше спазила нито един от двата варианти и ми се обади седмица по-късно силно разтревожена, защото въпросният студент, който тя познава и знае добре как работи в час, не е справил адекватно при общото оценяване. И в случая трябваше „в крачка“ да търсим трети вариант как въпросната работа да бъде оценена. В крайна сметка намерихме решение, но то далеч не беше лесно.

Затова на следващата сесия ще тестваме една хипотеза при оценяването, която, ако се окаже вярна и се докаже, ще може да я въведем като „панацеята“ на проблема. Ето, виждате ли, одеве казах, че съм пенкилер, а дори не се сетих да спомена за тази програма. Тя ще е номер десет ли от задълженията ми в НБУ?



Коя за вас е най-приятната част от работата Ви и защо?


Работата със студентите! Студентите на НБУ са много интересна аудитория и осмислят всеки безумен доклад, който ми се налага да напиша. Имам малко особено отношение към учебния процес – смятам, че всеки доброволно решил да учи след задължителния десети клас заслужава уважение. Но това му/ѝ решение носи и сериозни последици – тежестта на ученето е вече на нейните/неговите плещи, а аз, във функцията ми на преподавател, съм там, само за да навигирам и подпомагам този процес. Затова всеки студент, когото успявам да накарам да мисли самостоятелно и логично за мен е личен успех и се гордея с него/нея.

Какво ви привлече към филологията и семиотиката?

Хахаххахахаха! Всъщност произхождам от род на юристи. Когато кандидатствах, исках да се занимавам с нещо коренно различно. По чиста случайност попаднах на първо класиране в българска филология. И реших, че специалността ме е избрала. След това открих себе си в нея – филологията отключва толкова много светове! Много се гордея с това, че се научих да работя с етимологията и с историята на езика и че се научих да правя сравнения между различни художествени произведения. Това отключи безброй светове за мен. И не съм склонен да се откажа от нито един!

А семиотиката… И тя дойде сама. След като защитих магистърската си степен, работейки върху проблеми в полето на интернет лингвистиката, то изведнъж взеха, че дойдоха всякакви странни предложения към мен – да продължа да работя върху синтаксис, морфология, стилистика на българския език, върху историческата поетика на българската литература (по какъв начин различните епохи на българската култура концептуализират метафорите, през които мислят себе си, в художествената ни литература) или пък върху нейните съвременни проявления. Най-странното предложение беше именно в полето на семиотиката. Не беше лесен избор, отне ми година да взема решение. И естествено направих избора, който предполагаше най-трудното – семиотиката. Решението ми беше силно повлияно от доц. Борислав Георгиев, от професорите Кристиан Банков, Мони Алмалех, Иван Касабов, Богдан Богданов – все НБУ личности, за които се гордея, че не само съм чел, че не само познавам, но и че мога да общувам с тях свободно и да смятам, че съм техен ученик. Допълнително семиотиката ми даде възможността да се занимавам с нещо толкова абстрактно, че мога да го сравня само с математиката и физиката. Но и в същото време да се налага да го използвам ежедневно, за да могат моите студенти да прилагат в всекидневието си – приложната семиотика отваря толкова много врати, че без никакви скрупули бих я препоръчал всекиму.


Как решихте да оставите информатиката и да започнете да се занимавате с нещо напълно различно?

Може би този отговор е подобен на предишния – исках нещо различно. Всички около мен тогава бяха учили нещо хуманитарно – сестра ми и майка ми са завършили хуманитарни гимназии, баща ми е завършил първия мъжки випуск на девическата гимназия (същата, която е завършила майка му), другата ми баба – руска гимназия. Единствените „различни“ бяха едни братовчедки – едната професор по ботаника, сестра ѝ – доцент по биохимия и едната ми леля – химик. Тогава информатиката все още беше нещо напълно непознато. Впуснах се в нея, защото имаше уникална програма, която се прилагаше тестово в две български училища (едното в Плевен, другото – във Варна). Аз бях част от втория прием. Някъде в девети клас разбрах нещо, което все още ме дразни – хората смятат, че алгоритмичното мислене се създава, развива и тренира само чрез математиката. Затова всяко обучение по програмиране е пълно с математика. В дванадесети клас ме хващаше ситната уртикария само при мисълта, че ако продължа да уча информатика ще трябва отново да уча висша математика. Затова се отказах. А и другата причина беше тривиална – тогава България не беше член на ЕС, работните места в ИТ сектора бяха кът, и малкото, които имаше, бяха скучни и тривиални. И както казах, попаднах на първо класиране в българска филология (едно време много елитна специалност). И в първи курс попаднах в часове по старобългарски език – чист алгоритъм без грам математика. И реших, че там ми е мястото.
• Какви са плановете Ви за бъдещо професионално развитие ?
Единственото, което искам е да успея да напиша и защитя дисертацията си. За да мога на спокойствие да започна да се занимавам с новата си страст – езиковото тестване. Страстно вярвам, че трябва да изпълня заръката на проф. Богданов всеки студент, завършил НБУ, да може да е способен да излезе пред една стая с хора и аргументирано да ги убеди, че личното му/ѝ мнение заслужава внимание. А се оказа, че за това ми трябва дисертация…
• Защо според вас допълнителното обучение по български език, през което всеки студент на НБУ минава, е важно? Научават ли студентите неща, различни от тези, които се преподават в училище?
Подобни курсове дълго време бяха задължителни само в НБУ. После постепенно започнаха да ги въвеждат и другите университети. По последните ми сведения в момента дори в медицинските университети вече се преподава български език на българите. Това е следствие на няколко различни тенденции в българското и световното образование – висше и средно. Проблемът е в това, че масовото българско училище не толерира аналитичното мислене по езикови и комуникативни проблеми, а силно толерира запаметяването и възпроизводството. Което остава огромни празноти в нивото на грамотност на нашите ученици. Допълнително т.нар. „матури“ не е ясно какво точно мерят, а и каквото и да мерят, го правят при толкова ниски скали за преобразуване на резултатите в оценки, че е напълно възможно всеки, който просто „играе на тото“ да изкара не просто тройка, а доста прилична оценка. 

Затова се получава едно разминаване между изхода от гимназията и това, което университетските преподаватели предполагат, че трябва техните студенти да умеят.

Допълнително определени училища (по едни или други причини) привличат добри учители, които подготвят учениците си блестящо, но други училища не успяват да намерят добри учители. И така се получава една огромна „ножица“ между различните ученици. А средният ученик е просто жертва на този процес – момчето от малкия град никога няма да има достъпа до добрите училища, а дори да успее да се класира за тях, то никак не е сигурно, че е семейството му ще може да си позволи този допълнителен разход. А аз силно вярвам, че всеки има правото да бъде грамотен и образован.

Затова целенасочено вече 4 години работя върху това нашите задължителни курсове по български език в НБУ да обират празнотите, оставени от средното образование, за да може всеки да има възможността за равен старт.

И четири години воювам с вкоренените стереотипи за това що е „езикова култура“. Единственото, което искам НБУ студентите да научат в тези 60 часа е, че езикът, а и изобщо всяка човешка комуникация, опосредствана от словесен и естествен език, е дискретен алгоритъм. Тоест, грамотният човек не е този, който знае всяко правило и изключение, а познава и разбира принципите, на които се подчинява езика и комуникацията и може логично да ги прилага. И да има съзнанието, че е човешко да се греши и трябва при съмнение просто да попита специалист.

За мен това е добавената стойност на тези курсове. И смея да се лаская с идеята, че това е уникалното, което добавяме върху средното образование.



Разкажете малко за интересите си, свързани с университетската и изследователската Ви дейност? А тези извън тях?
Изследователската ми работа е много различна от това, за което НБУ ме е наел да върша. Основният ми интерес е върху това как точно хората успяват да формират общности онлайн. За това използвам теорията за въобразените общности на Б. Андерсън. А още по-точно ме вълнува динамиката между това, което наричаме своя собствена личност и това, което показваме като своя личност онлайн. За мен няма значение какви са мотивите ни да показваме себе си така или онака онлайн (това е работа на психолозите) – при всеки фейсбук лайк ние, клик по клик, изграждаме тъканта на нова социална реалност. А тази реалност, която градим бавно, но доста тежко променя „обективния“ свят, в който живеем. Вижте какво успява да сътвори в 140 символа Доналд Тръмп и то за няколко минути!

Напоследък все повече клоня към интерпретации на виртуалната и добавената реалност и ефектът, който те имат върху сексуалността на онлайн личността ни, която от своя страна изгражда „офлайн“ личността ни (ако изобщо можем да говорим вече за такава). От две години има бум на порнография за виртуална реалност и секс играчки, които са синхронизирани с тази порнография. Става дума за това, че вече ние отиваме към един сценарий, описан в средата на миналия век – превръщаме се в автоеротични машини, които вече не се опитват да търсят сексуални интерпретации в другите, а само и единствено в себе си. А това е толкова семиотичен проблем! В момента, в който престанем да се опитваме да интерпретираме, то за мен преставаме да се личности.

А извън тази си изследователска работа имам само едно хоби – обожавам съвременния европейски роман. Излъгах! Обожавам съвременния роман. Опитвам се да чета всеки роман, до който мога да се домогна. А когато нямам сили да чета романи (например след проверка на над 100 теста), то страстно гледам криминални сериали.

Интервюто е част от проект в рамките на курс „Вътрешноорганизационни отношения“ на гл. ас. д-р Евелина Христова, пролетен семестър на академичната 2017/2018 година.