Актуално

Интервюто взе Антоана Ценова, студент в програма „Политически науки“.

Михаил Мелтев е режисьор и професор в Нов български университет. През 1980 г. завършва ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ – специалност „Кино и ТВ режисура“. През 1993 г. специализира Кино и телевизия в САЩ, USIA, Washington D.C. Bureau of Educational and Cultural Affairs, а през 1994 г. – Мениджмънт в електронните медии, ВВС – Великобритания. През 1998 г. става доцент, Филмова и телевизионна режисура, ВАК. През 2006 г. защитава докторантура в Институт по изкуствозанние към БАН, професор е от 2012 г. Режисьор е на филмите „Чуй звездите“, „Търси се екстрасенс“, „Бързо, акуратно, окончателно“, „Неоновото мече“, „Вляво от пътя Лондон-Калкута“, „Г-н Гладстон и българите“, „Диалог“, „След заседанието“, „Сакарци“, „С мерак“, „Два вторника в МК „Кремиковци“ и др. 

Кое за Вас е най-голямото постижение в професионалната Ви кариера и най-голямото Ви постижение в личен план?

Не смятам, че имам най-голямо постижение в професионален план. Най-голямото постижение винаги предстои. Предполагам че филма, върху който работя сега, ще бъде най-голямото ми постижение. Така е с всички автори и всички творци, които влагат себе си в произведенията – винаги мечтата е по-голяма отколкото действителността. И за това, в този смисъл, всеки следващ филм е по-голямо постижение от постигнатото досега. Вероятно, психологически погледнато, това е по скоро амбиция. А реално постижение сигурно са наградите, които някое произведение е получило. Филмът „Вляво от пътя Лондон – Калкута“ участва в „Награди на българската филмова академия“. Той получи 6 номинации и 4 награди – за най-добър документален филм за 2012 г., награда за режисура, награда за сценарий и награда за оператор. Имахме и номинации за монтаж и за звук. Тоест, всички компоненти на филма бяха отличени и вероятно това е най-голямото постижение до този момент. А в личен план – това са моите внучета! Това да виждаш младото поколение е голямо постижение.


Как се насочихте към Кино и режисура?

Моята ориентация към тази сфера стана случайно, докато бях в гимназията. Занимавах се с художественo слово, рецитали, играех в пиеси. В десети клас ми поставиха задача да драматизирам един урок по английска литература и оттам тръгнах по този път и общо взето не съм се отклонявал досега. Разбира се, всичко това е свързано с много труд и жертви. Докато някои ритат топка навън, други трябва да четат. Трябва да се лишиш от нещо, за да постигнеш друго.


Имате ли хобита и интереси извън тази сфера и извън преподаването Ви в университета?

Хоби – да работя в градината, но нямам такава.


Харесва ли Ви да преподавате на студенти? Как успявате да задържите интереса и вниманието им?

Да, наистина харесвам преподаването. Започнах да преподавам в Благоевград, поради това, че бях безработен, след като през 1991 г. ни изхвърлиха всички от Студия за игрални филми ,,Бояна“. Изведнъж открих едно второ призвание. Това да предадеш опит на млади хора, да виждаш блесналите им очи, да ги увличеш в нещо, в което и ти мечтаеш. Вероятно е точно толкова завладяващо, колкото и правенето на филми. Задържането на вниманието на студентите съвсем не е лесна работа. Необходима е ежедневна подготовка. Радой Ралин описва в едно от стихотворенията си свободата като хляб, който трябва всеки ден да месиш и да печеш, свободата не може да бъде вчерашен хляб. По същия начин и постижението при студентите е ежедневен труд и всеки път и всеки час е сам за себе си, тоест за него трябва да се подготвяш, да се бориш и да поднесеш информацията по начин, който да е увлекателен за тях, а не за теб. 


Бихте ли искали отново да сте студент? Ако да, бихте ли искали да се развивате в различна посока от Вашата? 

Много бих искал да съм студент и в друга посока, защото попрището, с което се захванах, се оказа страшно трудно и не по силите на един човек. Трябва да има общност, която да може да осъществи мечтата, наречена „българско кино“. Това не означава само създаването на филми, а и публика и нейното възпитание, за това трябват воля и желание да живеем заедно. През последните години на българите липсват воля и желание да живеем заедно, в този смисъл това, да се занимаваш с изкуство в България, е едно изключително тежко поприще.


Правили ли сте някога грешка, която впоследствие се оказва полезна за развитието Ви?

Вероятно да! В много случаи неща, за които съм смятал, че не трябва да се случват, са се оказвали полезни. В този смисъл вярвам в максимата „Господ затваря врата, но отваря порта“.


Имали ли сте някога идея несъвместима с всеобщопризнатото мислене, за която околните да са смятали, че е неосъществима? Ако да, успяли ли сте да я осъществите?

Идеите ми са рядко съвместими с общото мнение, но въпросът е, че аз търся съмишленици, които да повярват в това, което правя и ние сме група, която се различава от останалите. Някои от тези идеи ги осъществявам, други – не. Животът е по-сложен, отколкото на нас ни се иска.


Смятате ли, че телевизията и медиите в днешно време насърчават културното развитие или поставят препятствия пред него?

Не смятам, че телевизията и медиите развиват културата. Смятам, че по-скоро ѝ пречат. Слизат до нивото на средния и масовия вкус и не успяват да се справят с една висока задача, която би трябвало да имат, а това е именно възпитаване на добър вкус. Сякаш липсват хора, които да имат волята да наложат интересни форми с високо качествено съдържание. А много ми се иска да беше така!


Интервюто е част от проект в рамките на курс „Вътрешноорганизационни отношения“ на гл. ас. д-р Евелина Христова, пролетен семестър на академичната 2017/2018 година.