Събития

Корпус 1, Център за книгата, Книжарница


Организатори:
Център за книгата и департамент „Нова българистика“


Водещи:
проф. Пламен Дойнов, д.н., доц. д-р Йордан Ефтимов


klubtvorcheskopisane.nbu.bg

 

Поезия и пътешествия

 

Йордан Ефтимов

 

Първата сбирка на Клуба по творческо писане на НБУ за учебната 2023-2024 г., която ще се състои на 22 ноември от 16:30 ч. в Центъра за книгата, ще премине под знака „Пътувания и литература“.

Ето защо ще се опитаме да покажем накратко как българската поезия след създаването на модерната българска държава, за своето развитие от само век и половина, непрекъснато се обръща към пътуванията като към важен източник на вдъхновение.

Но нека започнем от истински важното – защо хората искат да пътуват и защо после пишат стихотворения, пътеписи и есета? Първият възможен отговор – от любопитство – е най-недостоверният. Повечето хора, които могат си позволят да пътешестват (все пак коства време и пари), стягат куфарите и раниците си или от скука, или заради мода, или дори заради обществен дълг. Скука? Ами дотегнали са им родните отношения, обноските на съгражданите им, усещането за вечното едно и също, дори роднините им. Мода? Разбира се – тръгва мълвата за някакво вълшебно райско кътче, където не е стъпвал човешки или поне роден крак и всички искат да са в час и да не останат сред последните видели го. През 2023 г. например българите откриха съществуването на Занзибар – и всички се юрнаха да пътуват натам. Но обществен дълг – защо? Ами това става тогава, когато модата се превръща в задължение. Не летуваш в Гърция – що за човек си ти изобщо?!

Обаче защо все пак поетите пишат за разни места, които са посетили или искат да посетят? Баналният отговор: може да е, защото искат да използват някакъв културен символ за своята алегория. Или все пак – за да се похвалят на приятелите си? Да разговарят с предците? Да покажат, че Партенонът или Айфеловата кула приемат различно лице пред всеки нов посетител?

Нашата подборка започва с двама писатели и поети, които през 1884 г. съставят двутомна „Българска христоматия“, в която включват образци от всички значими жанрове на европейските литератури. Иван Вазов и Константин Величков. Много е вероятно вече да сме пропътували няколко пъти повече километри от тях – сега е много по-лесно, но едва ли скоро ще ги настигнем по стихотворенията, посветени дори само на Италия.

Ето например как поетът, когото ще нарекат Патриарх на българската литература, успява да обобщи поведението на туриста:

Туристи в Италия

 

(Г-ну М. М-рову)

 

Ах, приятелю, за бога,
възхити се за минута,
ний пътуваме със тебе
из Италия прочута;

 

из земята благородна
на венчаните поети,
на изкуствата безсмъртни,
на великите скелети.

 

Възхити се, съгласи се,
че тук всичко е прекрасно,
естеството по е нежно,
и небето по е страстно.

 

Не съсипвай ме със твойте
отрицания злодейски,
не за туй през три морета
идем в тоз край чародейски!

 

Викна ли: „Виж как небето
е лазурно!“ – ти кораво
го изглеждаш и добавяш:
„Стои малко пепеляво!“

 

Възклицавам ли със патос:
„Чудно си, море кристално!“
Ти се вгледваш във лимана:
„Но тук, казваш, то е кално!“

 

Срещнем ли в „Толедо“, шумно
млад рояк италианки
огнеоки, пълногръди –
обаятелни вакханки,

 

ти прекъсваш ми възторга
и ми сочиш без пощада
продавачките на дрипи,
що се пощат на площада.

 

В Рим дойдохме. Що за чудо!
Вред фонтани, обелиски,
статуй, храмове, палати –
плод на гений италийски.

 

И захласнат ази зяпах
в чудесата римски тия;
ти записваше в портфеля:
„В тоз град няма търговия!“

 

Но веднъж те аз изгубих.
Боже мой, къде пропадна?
Ти си странник, кат и ази,
в Рим; столицата грамадна.

 

Взех каляска с чичероне
и се спуснах, като бура,
да те гоня (аз ти зная
любопитната натура).

 

И дирих те в галерейте
живописни ватикански,
във San Petro безподобни,
в Колизея великански.

 

Щетно. В „Corso“ аз те фащам.
„Ах, любезни, що без мене
обходи Рим чудесни?
Кой творец, магесник, гений

 

твоят ум плени вълшебно?
Тициан ли идеални?
Микел Анджело ли дивни,
Рафаел ли гениални?“

 

Ала отговор не видя
в твоя поглед тих и бистър!
– Но кажи, отдека идеш?
– От финансовий министър.

 

Имах разговори важни
за бюджета на страната,
за отчетната система
във контролната палата.

 

Взех те аз под мишца здраво,
– Де ме водиш? – питаш живо.
– В Капитолия ли искаш?
Или в Пинчио красиво?

 

– Не, във Гето. – Как? Във Гето
с отватителния климат?
– Любопитствувам да видя
опакото аз на Римът.

 

Пожалейте ме, тоз кът беден
на Рим вечний пази смета:
по-смрадлив, по-мръсен даже
е от нашенска газета!

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Ах, приятельо, за бога,
възхити се за минута,
ний пътуваме със тебе
из Италия прочута!

 

Иван Вазов, Из стихосбирката „Италия“ (1884)

Ако се абстрахираме от остарелия език, ако пренебрегнем предубежденията си към него, ще видим тук почти всички нагласи на туристите и днес. Да се върнем и да го препрочетем, нали?

Но нека опитаме и един от италианските сонети на Константин Величков, учил живопис във Флоренция, после основател на художествената академия в София и преводач на многобройни шедьоври на класиката, сред които и за най-сложното и трудно пътуване – това на Данте в неговата „Божествена комедия“.

Италиански сонети. XI. В Колосея

Константин Величков

Когато смисля посред свойто удивленье,
че целий паметник опръскан е с петна
от кръв и в зверски оргии тука, с бясно рвенье,
наслада е търсила хилядна тълпа,

пред моя взор тогаз неволно се рисуват
пълчища варварски и гледам ги безброй
през Алпите високи, снежни кат минуват
и въз Италия се спущат с гневен вой;

и хуни и херули, и готи и вандали
пред моя дух възнегодуван се вестят —
всред грозний вид на храмове, дворци пламнали,

кои на цял народ над гроба се рушат —
оръдия за мщение разсвирепяли
на божията висша правда на светът.

И може би тук е моментът да нарушим хронологическият ред на представяне, за да видим как някой съвременен поет интерпретира същия образ.

Рим. Спешно

 

Една линейка
пронизително
пищи край Колизеума
боя се че е малко закъсняла
с около 15 века

 

Георги Господинов, Из стихосбирката „Там, където не сме“ (2016)

 

И нека само си представим какво знае нашият съвременник за Колизеума в Рим. Какво? Знае вероятно за футболиста Благой Георгиев, който в преди няколко години без свян надраска с монета тази историческа забележителност (впрочем онези, които са влизали в Колизеума, знаят, че хиляди подобни на Благой вече са извършили същото геройство по стените на амфитеатъра). Или пък събитие от лятото на миналата година. Някоя си Гергана Стаменова от „култовото риалити“ „Ергенът“ отседнала в много скъп хотел, стаята ѝ гледала право към Колизеума и тя снимала протегнатите си към него голи, видите ли, нозе. А статиите за това вълнуващо действие буквално гъмжат из българския интернет под заглавие „Отново БГ издънка с Колизеума“.

Но нека покажем, че не само Рим е мястото, вълнувало българските поети. След Иван Вазов и Константин Величков стихотворения за пътувания имат мнозина, но ние ще се спрем поне на Елисавета Багряна и Атанас Далчев, авторите на книгите „Звезда на моряка“ и „Ангелът на Шартър“. Него обаче ще представим със стихотворение от друга книга.

Нощ над Canale Grande

Елисавета Багряна

Те спят сега – старинните дворци и църкви, и площади.
Тъмнеят тесните прозорци и балкони,
потънали в дантелата на мраморни аркади,
мозайки златни, балюстради и колони.

Те спят – потомците забравени – наследници на дожите,
сред зали тежки от оръжие и скиптри.
Нали за тях и вие, Тициано, Веронезе, сложихте
невиждани бои на своите палитри!

Червенокосата жена, въздигната от Тинторето
на трон – сред сушата, водата и звездите, -
Венеция, родила се като Венера от морето,
сега заспала като бисер на гърдите му.

Но ти не спиш. Но твоите води са вечно будна памет,
която съхранява всичките събития.
Ти помниш първото издигнато на „Пиацета“ знаме
и първите пилони, в пясъка забити.

Венеция – тя гордо мина от столетие в столетие
и чуха името й всички океани,
и кораби безчислени стоваряха пред коленете ѝ
безброй съкровища, от Изтока събрани.

Ти помниш отклици възторжени на всякакви езици
и приказни носии, в тебе отразени.
Ти помниш дивни празненства – и редом страшни инквизиции,
безумия и заговори, и измени...

И ето, все така се диплят твоите води и светят -
безсънни, неуморни, хилядогодишни –
и стелят влажното зелено кадифе на вековете
по мраморните стълби на дворците пищни.

1931

 

Ловният замък на „Морицбург“

На Норберт Рандов

Атанас Далчев

При входа по стените голи и студени
катереше се сякаш стадо от елени:
рога, еленови рога чак до тавана!
Подрънкваше от стъпките ни порцелана.
Редяха се салони мрачни и самотни
с тапет от кожа на убитите животни.
Тоз ден във този кралски замък на Саксония
си бяха дали среща всичките сезони.
И времето ежеминутно се менеше:
ако в единия прозорец сняг валеше,
във другия бе пролет, бляскаше тревата,
във третия пак мрак, и облаци, и вятър
лък правеше от дръжките на знамената.
Последна беше стаята на Колвиц Кете.
Излязохме. Видяхме слънцето да свети.

1976

 

И нека след тези шедьоври на класиката да хвърлим око на поне двама съвременни поети. Единият се спира за момент в добре клиширано за българите от учебниците по история пространство – Анадола, за да види там не български хайдути, изпратени на заточение, а другият успява да надникне в кабината на самолет, докато той лети и се тресе, а в него от Стокхолм за София пътува известна преводачка, чиято личност обаче е раздвоена – тя е едновременно Вера Ганчева, председател на българския ПЕН клуб, но и агент на Държавна сигурност под псевдонима Ирис. Модерен вариант на доктор Джекил и мистър Хайд.

 

Край пътя

Оля Стоянова

Следобед,
36 градуса,
Анадола.
Бабите
край пътя се крият под сенките,
забулени,
седнали по турски,
преподреждат отново и отново
кошниците с праскови и ягоди,
прозяват се,
проследяват лениво колите,
които профучават край тях
и гледат на света
просто и ясно -
едни ще си тръгнат,
други ще дойдат,
трафик
            винаги има.

2011

 

Агент „Ирис“ и Вера се завръщат от Швеция и едва не претърпяват инцидент

Пламен Дойнов

В полета Стокхолм – Виена – София
тя притваря очи, отпуска свободно ръка,
но не умира, а само пресмята в мълчание
какво ще поискат от нея, как ще изпише с апломб:
статия за упадъка на скандинавската философия,
доклад за Комитета по култура, друг – за ЦК,
трети – за Второ главно, или за капитан Ананиев,
и портрет на Транстрьомер за "Литературен фронт".

 

– Аз съм там. Ти си тук. Аз съм тук. Ти си там.
– Ще оставим следи по самия небесен таван.

 

Само да не беше проклетата турбуленция!
Горе – каша в главата. Долу – нервен стомах.
Ирис – сламка в окото. Вера – буца от страх.
Те се носят през отворената галактика
и се чудят как да опазят безценния си товар,
и чертаят най-съвършената тактика.
Вера – дъх на ловец. Ирис – сянка на звяр.

 

– Аз съм тук. Ти си там. Аз съм там. Ти си тук.
– Ще останем невидими в най-високия ултразвук.

 

Вера шепне името на незнаен шведски поет,
агент „Ирис“ я тегли в бездънното нищо –
здраво вкопчени един за друг в светлия самолет,
който слиза надолу към софийското черно летище.

 

Пламен Дойнов, Из „Балът на тираните“ (2016)

 

Поезията за пътешествия крие още толкова много теми, но нека този кратък въвеждащ текст спре дотук. Натрупаха се толкова гледки.

14 ноември 2023