Новини

intervu4_678x410_crop_478b24840a intervu3_678x410_crop_478b24840a
24.02.2021 11:58
Новини

За трите деца, кучето, преподаването, актьорското майсторство, тормоза и...

Интервю с доц. д-р Ася Иванова – дългогодишен преподавател в Нов български университет, и. д. директор на Университетски театър НБУ, актриса и родител

Доц. Ася Иванова, как успявате да балансирате работата със семейството, при положение че имате три деца, преподавате, актриса сте, от скоро и и.д. директор на Университетски театър НБУ, живеете извън София…? 

Освен всичко това от ноември имаме и куче – порода Джак Ръсел! Когато му купувах храна в магазина ме гледаха със смесица от респект и удивление – не стигат децата ами и куче – и то най-енергичната, истерична и луда порода. Как балансирам работата със семейството – тичайки, планирайки поне седмица напред ангажиментите на цялото семейство, менюто и логистиката, благодарение на споделения със съпруга ми Гугъл календар (а вече имаме и такъв споделен с някои колеги актьори); понякога прибягвам до замразени пици или любимите и на трите деца яйца на очи! Работният ден започва и свършва, когато може – понякога в минутите от касата на супермаркета до момента, в който паля колата на паркинга, или когато хвърлям топка на кучето и крещя „не там“, „не яж това“, „пусни“, а после се извинявам на този, с когото говоря, че това няма нищо общо с него, най-често, когато всички заспят и къщата утихне до… най-късно 5.30 сутринта, защото тогава започва работният ден на съпруга ми. Той предпочита тишината на къщата преди всички да са се събудили.





Как говорите с децата си за тормоза и насилието?

Как? – както разговарям с тях по всякакви други теми. Не говоря кампанийно да разяснявам темата за насилието и тормоза, а най-често когато има такава ситуация в семейството или извън него – говорим и коментираме, понякога и се караме. Най-често се опитваме да търсим начини как да разрешим проблемите помежду си без бой. Който има братя или сестри знае – боят между тях си е част от порастването – словесните престрелки, обидите, демонстрацията на интелектуално или друго превъзходство също. Спомням си ожесточените битки със сестра ми изпълнени с драскане, скубане на коси, ритници, стрелкане с гневни погледи и каквото се сетиш. Вкъщи полагаме големи усилия да предотвратим подобни ситуации, измисляме разни хитрини или игри, които понякога работят, друг път не много, много говорим. Но както казва една от героините, които съм играла: „Той, гневът, е нещо което не знаем къде спи – в корема ли, в главата ли, в гърдите ли… иии… като се събуди… докато го укротиш е страшно…“

Разказвали ли са децата ви за случки свързани с тормоз на техни съученици и ако да, какви?

За щастие за сега не съм имала подобни случки с моите деца или в класовете им. Може би много малък случай на словесен тормоз, когато синът ми беше в първи клас, но след разговор с родителите на другото дете всичко приключи много цивилизовано. Важно е да имаш срещу себе си хора, които могат да проявят разбиране и да допуснат, че собственото им дете може да е агресор. Всъщност, сега докато говоря се сетих за друг случай, в който ние бяхме в тази позиция – на родителите на „агресора“. Случката беше с големия ми син. Извикаха ни в кабинета на директора и ни разказаха, че момче от класа му е взело телефона на тяхна съученичка и от профила и във Вайбър беше пуснал от нейно име неприлично съобщение в общата им група. В следствие юнаците от класа бяха напълнили групата с неприлични предложения, съобщения, емотикони по неин адрес. Моят син също се беше проявил. Спомням си, че тогава много се уплаших – не, че ще го изключат от най-доброто училище в София, не, че ще го накажат, а че не познавам детето си, че не съм допуснала, че той може да бъде лош и много се страхувах да не стане лош. Не можех да спя нощем. Слава Богу страховете ми не се оправдаха и все пак се оказа, че си познавам детето.





Какъв според вас е проблемът в семействата на тормозещите деца?

Не знам. Не съм специалист в областта. Сигурно има много специализирана литература по въпроса. Знам само, че е прекрасно, но и много трудно да си родител, че понякога ти е невъзможно да се удържиш и „да укротиш гнева си…“ и казваш и правиш неща, за които после съжаляваш и плачеш. Аз в подобни ситуации си признавам на децата си и се опитвам да им обясня защо така съм реагирала. Веднъж неправомерно се развиках на големия ми син (пак той, но явно първородните са учителите ни по родителство), след което му се извиних, а той ми каза: „Нищо мамо, нали каза, че или си бременна или влизаш в критическата – от това ще е“!

Как можем да окажем подкрепа на децата, които са жертви на насилие в училище?

За тази работа най-добри са специалистите – училищни психолози, педагозите, социални работници… Ако знаем за такива случаи в училищата на децата си трябва да говорим с тях за това как са реагирали, как мислят, че трябва да реагират в подобни ситуации и т.н.



На кого първо трябва да споделят децата, когато са жертви на насилие?

Зависи от ситуацията – бих казала на първия възрастен човек наблизо, но сигурно има случаи, в които това не е възможно. Тогава трябва да се доверят на някой близък от семейството. Много зависи и каква е изградената степен на доверие в семейството – понякога човек извън него може да е по-подходящ за споделяне. Пак казвам, че не съм специалист в областта и това са само размисли по темата.

Коментирате ли темата свързана с насилието с вашите студенти?

Преди няколко години режисьорът и театрален педагог Възкресия Вихърова учреди платформа „Артисти за НЕнасилие“. В рамките на тази инициатива бяха създаден няколко артистични продукта свързани с темата за насилието, в които участваха над 30 студента от НБУ заедно с професионални актьори и с част от преподавателите си. И днешният ден на „Розовата фланелка“ Университетски театър отбелязва за поредна година с участието на студенти, алумни и ученици. Това е нашият начин да „разговаряме“ по темата. Нашият начин да възпитаваме мислещи и отговорни млади хора.

Какво е Вашето послание към всички читатели на това интервю?

Не съм голям почитател на посланията, но ако можем да не сме толкова забързани и унесени в работата си, да чуваме повече децата си, да се вглеждаме повече в случващото се около нас и ако се налага да не оставаме само „случайни наблюдатели“.

Публикация: Денис Никифоров, Университетски театър НБУ